Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Това е забележително откровено признание от твоя страна — повдигна вежди Бредон.

Свих рамене.

— Чувствам, че положението ми тук стана донякъде по-сигурно — признах аз. — Дотолкова, че мога да си позволя да не съм чак толкова предпазлив с хората, които са се държали добре с мен.

Той се изкикоти отново и остави сребърния пръстен върху дъската.

— По-сигурно — повтори той, — предполагам, че наистина е така. — Вдигна белия пръстен. — От друга страна, не е странно, че не знаеш какво е това.

— Мислех, че има само три вида пръстени — споделих аз.

— В общи линии това е истина — отвърна Бредон, — но даването на пръстени е доста стар обичай. Обикновените хора са го правели дълго преди то да се превърне в игра на благородниците. И макар Стейпс да диша същия разреден въздух на високо като останалите от нас, няма никакво съмнение, че семейството му е съвсем обикновено. — Бредон остави белия пръстен върху дъската и сплете пръстите си над него. — Тези пръстени били изработвани от материали, които били подръка на обикновените хора. Младият влюбен можел да подари на онази, която ухажвал, пръстен от зелена трева. Пръстен от кожа пък обещавал услуга и така нататък.

— А пръстенът от рог?

— Пръстенът от рог показва враждебност — отговори Бредон, — силна и продължителна вражда.

— А, разбирам — доста изненадан казах аз.

Бредон се усмихна и вдигна светлия пръстен на светлината.

— Но това — заяви той — не е рог. Структурата му е различна, а и Стейпс никога не би дал пръстен от рог заедно със сребърен. — Той поклати глава. — Не. Освен ако не греша, това е пръстен от кост — рече той и ми го подаде.

— Прекрасно — мрачно отбелязах аз, докато го въртях в ръцете си. — И какво означава това? Че ще ме наръга в черния дроб и ще ме хвърли в някой пресъхнал кладенец?

— Пръстенът от кост е символ за голям и траен дълг.

— Разбирам. — Опипах пръстена между ръцете си. — Трябва да призная, че предпочитам просто да ми дължат услуга.

— Не просто услуга — обясни Бредон. — Обикновено такъв пръстен се изработва от костта на починал член на семейството. — Той повдигна вежди. — И макар да се съмнявам, че случаят е такъв, все пак посланието е ясно.

— И то е…? — Вдигнах поглед, леко зашеметен от цялата тази информация.

— Че такива пръстени не се дават с лека ръка. Това не е някоя от игрите, които играят благородниците, нито е пръстен, който трябва да бъде показван. — Той ме погледна. — Ако бях на твое място, щях да го прибера.

Грижливо напъхах пръстена в джоба си.

— Много ми помогнахте — признах аз. — Иска ми се да можех да ви се отплатя…

Бредон вдигна ръка и ме прекъсна по средата на изречението. След това с бавно и тържествено движение посочи с пръста си надолу, сви ръката си в юмрук и почука с кокалче върху дъската за так.

Усмихнах се и извадих камъните.

* * *

— Мисля, че най-после започвам да схващам как се играе — отбелязах аз един час по-късно, след като загубих със съвсем малка разлика.

Бредон отблъсна стола си от масата с изражение на отвращение.

— Не — не се съгласи той. — Точно обратното. Схванал си основните принципи, но пропускаш цялостния смисъл на играта.

— Работата е там, че след всичкото това време вече съм близо до победата — подразних го аз и започнах да разпределям камъните.

— Не — упорстваше Бредон, — изобщо не е така. Так е изтънчена игра. Точно затова ми е трудно да намеря хора, които умеят да я играят. В момента играеш грубо като някой главорез. Дори може да се каже, че играеш по-зле, отколкото преди два дни.

— Признайте си — настоях аз, — последния път почти ви победих.

Той само се намръщи и посочи повелително към масата.

Подхванах играта с голямо желание, като се усмихвах и си тананиках, сигурен, че днес най-сетне ще победя.

Но нищо не можеше да е по-далеч от истината. Бредон поставяше камъните си безмилостно, без и за миг да се поколебае между ходовете си. Смачка ме с такава лекота, сякаш бях лист хартия.

Играта свърши толкова бързо, че останах без дъх.

— Отново — нареди Бредон с властна нотка в гласа, която никога преди не бях чувал.

Опитах се да играя по-добре, но следващата игра мина още по-зле. Чувствах се като кутре, което се бори с вълк. Не, по-скоро бях като мишка, оставена на милостта на бухал. Играта дори не наподобяваше равностойна битка. Единственото, което можех да правя, бе да бягам.

Но не бягах достатъчно бързо. Играта свърши по-бързо и от предишната.

— Отново — поиска Бредон.

И започнахме да играем пак. Този път той играеше така, сякаш изобщо не съществувам. Беше спокоен и безстрастен като касапин, който реже с нож за обезкостяване. Играта продължи горе-долу толкова време, колкото е нужно, за да се изкорми и обезкости едно пиле.

В края й Бредон се намръщи и разтърси двете си ръце над дъската, сякаш току-що ги е измил и се опитва да ги изсуши на въздуха.

— Добре — казах аз, като се облегнах на стола, — схванах намека. Досега нарочно сте ми прощавали.

— Не — строго възрази Бредон, — далеч не това исках да ти покажа.

— А какво тогава?

— Опитвам се да те накарам да разбереш играта — отвърна той. — Цялата игра, а не само как да местиш камъните. Смисълът не е да се стягаш възможно най-много, докато играеш. Смисълът е да играеш с кураж. Да бъдеш опасен. Да бъдеш елегантен.

Той потупа по дъската с два пръста.

— Всеки, който не е напълно заспал, би забелязал капана, който му поставям. Но да влезе смело в него с намерението да го обърне в своя полза — ето това е нещо прекрасно. — Той се усмихна, но лицето му си оставаше все така мрачно. — А да поставиш капан и да очакваш някой да влезе предпазливо в него, подготвил своя собствена хитрост, и след това да го победиш, това вече е два пъти по-прекрасно. — Изражението на Бредон омекна и гласът му стана почти умоляващ. — Так отразява недоловимото въртене на света. Той е като огледало, което ние караме да оживее. Никой не може да спечели един танц, момче. Смисълът на танца е движението, което тялото прави. Една добре изиграна игра на так разкрива движението на ума. В тези работи има красота за хората, които имат очи да я видят. — Той посочи камъните, подредени безмилостно между нас. — Погледни това. Защо изобщо бих искал да спечеля такава игра?

Сведох поглед към дъската.

— Смисълът не е в това да спечелиш? — учудих се аз.

— Смисълът — тържествено отвърна Бредон — е в това да изиграеш една красива игра. — Той вдигна ръце и сви рамене, а лицето му се озари от блажена усмивка. — Защо бих искал да спечеля каквото и да било друго освен една красива игра?

> 66.

> Подръка

По-късно тази нощ седях сам в стаята, за която предполагах, че е моята гостна или може би всекидневна. Честно казано, не съм съвсем сигурен каква е разликата.

С изненада открих, че новите ми покои доста ми харесват. Не заради допълнителното пространство. Не и заради това, че имаха по-хубав изглед към градината. Нито пък заради това, че мраморният под с мозайка радваше повече окото. Дори не и заради факта, че разполагах със собствен, изключително добре зареден шкаф с вино, макар че това беше доста приятно.

Не. Новите ми стаи бяха за предпочитане, защото имаха няколко тапицирани стола без подлакътници, които вършеха идеална работа за свирене на лютня. Свиренето на стол с подлакътници не е удобно дори и за кратко време. В предишните си покои обикновено накрая сядах на пода.

Реших да нарека помещението с хубавите столове „стаята на лютнята“ или може би „стаята за изпълнения“. Щеше да ми е нужно време, за да измисля нещо достатъчно претенциозно.

Не е нужно да споменавам, че бях доволен от скорошния обрат в събитията. За да го отпразнувам, отворих една бутилка с хубаво, тъмно фелоранско вино, отпуснах се и извадих лютнята си.

Започнах бързо и с лекота, като изсвирих „Тинтататорнин“, за да раздвижа пръстите си. После известно време свирих прости и лесни мелодии, като бавно свиквах наново с лютнята си. След като вече бях свирил в продължение на половин бутилка, бях вдигнал крака и музиката ми звучеше зряло и доволно като котка, изтегната на слънце.

Внезапно долових шум зад гърба си. Спрях да дрънкам и скочих на крака с мисълта, че това е Каудикус, стражата или някаква друга смъртоносна опасност.

В действителност беше маерът, усмихваше ми се смутено като дете, което току-що си е направило шега с някого.

— Надявам се, че си доволен от стаите си?

— Това е твърде много за човек като мен, ваша милост — окопитих се аз и направих малък поклон.

— По-скоро е малко, като се има предвид колко голям е дългът ми към теб — възпротиви се Алверон.

Той се настани на близкия диван и любезно ми показа с жест, че и аз мога да седна.

— Какво свиреше току-що?

Върнах се на стола си.

— Не беше истинска песен, ваша милост. Просто свирех.

Маерът повдигна вежди.