Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Усетът на сестра ѝ прави чест на нейния род. За съжаление не така стоят нещата с вашата

съпруга. Кръвта ми не е по-лоша от тази на всеки мъж и дори е по-добра от тази на повечето.

А и даже да не беше така, тя няма право да се държи с мен по този начин.

Изражението на Алверон стана още по-сурово.

— Мисля, че тя има право да се държи с теб, както намери за добре — заяви той. —

Просто се стресна от внезапното ти изявление. Като се имат предвид чувствата ѝ към вашето

опърпано племе, мисля, че тя демонстрира забележителна сдържаност.

— Според мен тя съжалява, защото знае каква е истината. Омайните думи на някой член

на трупа биха вкарали по-бързо в леглото му нея отколкото сестра ѝ.

Веднага щом изрекох това, разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Стиснах зъби, за да не

кажа нещо още по-лошо.

— Това е всичко засега — каза маерът със студена официалност, а очите му бяха

стъклени и яростни.

Оттеглих се с цялото гневно достойнство, на което бях способен. Не защото нямах какво

друго да кажа, а защото, ако бях останал още миг по-дълго, той щеше да извика гвардейците,

а аз не исках да си тръгна по този начин.

140.

Просто възнаграждение

На следващата сутрин тъкмо се обличах, когато пристигна едно момче за поръчки, което

носеше дебел плик с печата на Алверон. Седнах до прозореца и открих вътре няколко писма.

Първото гласеше:

Квоте,

Мислих известно време и реших, че произходът ти няма особено значение за мен с оглед

на услугите, които си ми направил.

Душата ми обаче е свързана с друг човек, чието спокойствие ми е по-скъпо от моето

собствено. Макар че се надявах да продължа да се ползвам от услугите ти, не мога да го

направя. Тъй като твоето присъствие причинява значително страдание на съпругата ми,

трябва да те помоля да ми върнеш пръстена и да напуснеш Северин при първа възможност.

Спрях да чета, станах и отворих вратата на стаята си. Двама от гвардейците на маера

застанаха мирно в коридора.

— Сър? — обърна се към мен единият от тях, след като видя, че съм полуоблечен.

— Просто проверявам — казах аз и затворих вратата.

Седнах пак на стола и отново взех писмото.

Що се касае до въпроса, който предизвика това злощастно развитие на обстоятелствата,

вярвам, че си действал в най-добрия интерес на мен самия и на Винтас като цяло. Всъщност

тази сутрин тъкмо получих доклад, че две момичета са били върнати на семействата им в

Левиншир от червенокос „благородник“, наречен Квоте.

Като възнаграждение за многото услуги, които ми направи, ти предлагам следното.

Първо — пълно опрощение за хората, които си убил край Левиншир.

Второ — кредитно писмо, което ти позволява да теглиш пари от хазната ми за

заплащането на таксата за обучението ти в Университета.

Трето — писмо, което ти дава правото да пътуваш, да свириш и да изпълняваш музиката

си където желаеш в моите земи.

Накрая ти изказвам своята благодарност.

Маершон Леранд Алверон

Поседях няколко дълги минути, наблюдавайки през прозореца как птиците летят в

градината. Съдържанието на плика беше точно каквото маерът го беше описал. Кредитното

писмо беше произведение на изкуството, подписано и подпечатано на четири места от

Алверон и от главния му ковчежник.

Заповедта изглеждаше още по-възхитително, ако това изобщо беше възможно. Беше

написана върху дебел лист мек пергамент, подписана собственоръчно от маера и

подпечатана с родовия му печат и с неговия собствен.

Но това не беше заповед за покровителство. Прочетох я внимателно от край до край. В

нея не беше споменато, че съм на служба при маера, нито че сме обвързани по някакъв

начин. Все пак ми се даваше правото да пътувам свободно и да изнасям представления от

негово име. Документът беше своеобразен компромис.

Тъкмо бях приключил с обличането, когато на вратата отново се почука. Въздъхнах, като

почти очаквах, че идват още гвардейци, за да ме изхвърлят от стаите ми.

Но когато отворих вратата, видях още едно момче за поръчки. То носеше сребърен

поднос с друго писмо, върху което имаше печат на Лаклес. Освен него имаше и пръстен.

Взех го и озадачено го огледах. Не беше от желязо, както очаквах, а от светло дърво. Името

на Мелуан беше прогорено грубо отстрани.

Видях, че широко отворените очи на момчето за поръчки гледат ту мен, ту пръстена.

Което е по-важното, забелязах, че гвардейците не поглеждаха към него. Нарочно не

поглеждаха. По начина, по който човек не поглежда, когато нещо много интересно е

привлякло вниманието му.

Подадох на момчето сребърния си пръстен.

— Отнеси това на Бредон — наредих му аз. — И не се мотай.

* * *

Когато отворих вратата, Бредон гледаше гвардейците.

— Продължавайте да си вършите работата все така добре, момчетата ми — каза той и

шеговито потупа с бастуна си по гърдите единия от тях. Сребърната вълча глава леко

иззвънтя върху нагръдника на гвардееца и Бредон се усмихна като някой весел чичо. —

Вашата бдителност кара всички ни да се чувстваме в по-голяма безопасност.

Той затвори вратата след себе си и повдигна вежди към мен.

— В името на божието милосърдие, момче! Изкачваш се на горе по стълбата с големи

скокове. Знаех, че си спечелил благо разположението на маера, но да ти даде двама от

своите лични гвардейци? — Той притисна ръка към сърцето си и въздъхна театрално. —

Скоро ще си твърде зает за бедния, стар и безполезен Бредон.

Усмихнах му се едва-едва.

— Мисля, че нещата са по-сложни. — Показах му дървения пръстен. — Трябва да ми

кажете какво означава това.

Добродушната веселост на Бредон едва ли щеше да се изпари с такава бързина дори и да

му бях показал покрит с кръв нож.

— В името на бога и неговата дама! — възкликна той. — Кажи ми, че си го получил от

някой старомоден фермер.

Поклатих глава и му го подадох.

Бредон повъртя пръстена в ръцете си.

— Мелуан? — тихо попита той.

Върна ми пръстена, отпусна се на един близък стол и сложи бастуна си върху коленете.

Лицето му беше леко посивяло.

— Съпругата на маера ти е изпратила това? Повикала те е с него?

— Определено не ме вика с него — отвърнах аз. — Изпратила ми е и едно чудесно

писмо.

Показах го в другата си ръка.

Бредон се протегна да го вземе.

— Мога ли да го видя? — попита той, но бързо отдръпна ръка. — Съжалявам. Беше

ужасно невъзпитано да искам това…

— Ще ми направите голяма услуга, ако го прочетете — успокоих го аз и тикнах писмото

в ръцете му. — Отчаяно се нуждая от вашето мнение.

Бредон взе листа и зачете, като устните му леко и беззвучно помръдваха. Когато стигна

до края на страницата, лицето му пребледня още повече.

— Дамата умее да се изразява доста добре — отбелязах аз.

— Това не може да се отрече — призна той. — Все едно го е написала с кръв.

— Мисля, че ѝ се е искало да го направи — рекох аз, — но щеше да ѝ се наложи да се

самоубие, за да довърши втората страница.

Подадох му втория лист.

Бредон го взе и продължи да чете, а лицето му ставаше все по-бледо.

— В името на боговете около нас! — възкликна той. — Има ли такава дума „нарастък“?

— Има — отвърнах аз.

Бредон довърши втората страница, след това се върна отначало и бавно започна да чете

повторно. Накрая вдигна поглед към мен.

— Ако имаше жена — каза той, — която да ме обича с една десета от страстта, която

тази дама изпитва към теб, щях да се считам за най-щастливия мъж.

— Какво значи това? — попитах аз и вдигнах пръстена.

Още миришеше на дим. Вероятно беше прогорила името си върху него едва тази сутрин.

— Ако беше от някой фермер — сви рамене Бредон, — можеше да означава много неща.

Но тук? От някой с благороден произход? — Той поклати глава, очевидно не знаеше какво

да каже.

— Мислех, че според етикета има само три вида пръстени.

— Има само три, които се използват — поясни той. — Само три вида се изпращат и

показват. Някога изпращали дървени пръстени, за да повикат слугите — онези, чието

положение е толкова ниско, че не заслужават желязо. Но това било много отдавна.

Постепенно изпращането на дървен пръстен започнало да се счита за прекалено

пренебрежително.

— Пренебрежителното отношение е нещо, което мога да преживея — облекчено рекох

аз. — С мен са се държали пренебрежително далеч по-добри хора от нея.

— Така е било преди сто години — продължи Бредон. — Нещата се променили.