Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

наистина.

За момент се зачудих как е успял толкова бързо да научи за онова, което бях сторил близо

до Левиншир. След това осъзнах, че той искаше да узнае подробностите за нашия лов на

бандити в Елд. Мислено въздъхнах от облекчение.

— Надявам се, че Дедан лесно ви е открил? — попитах аз.

Алверон кимна.

— Съжалявам, че се наложи да го изпратя вместо мен, ваша милост. Той не е особено

проницателен.

— Нямаше кой знае какви проблеми — сви рамене той. — Докато стигне до мен,

необходимостта да се пази тайна вече беше отминала.

— Значи ви е предал писмото ми?

— А, да, писмото. — Маерът го извади от едно близко чекмедже. — Предположих, че е

някаква странна шега.

— Ваша милост?

Той ми хвърли прям поглед, сетне сведе очи към писмото.

— „Двайсет и седем мъже — зачете той на глас, — по действията и вида им можеше

да се съди, че са опитни наемници… Добре устроен лагер с елементарни укрепления.“ —

Той отново вдигна поглед. — Не очакваш от мен да повярвам, че това е истина. Вие

петимата не бихте могли да се справите с толкова много противници.

— Изненадахме ги, ваша милост — обясних аз със самодоволна сдържаност.

— Хайде стига — изражението му стана кисело, — като оставим провинциалния хумор

настрана, мисля, че това е проява на изключително лош вкус. Просто ми кажи истината и да

приключваме.

— Казах ви истината, ваша милост. Ако знаех, че имате нужда от доказателство,

трябваше да позволя на Дедан да ви донесе една торба с палци. Наложи ми се да споря цял

час с него, за да му избия тази идея от главата.

Това не накара Алверон да отстъпи, както очаквах.

— Може би трябваше да му позволиш да го направи — каза той.

Ситуацията вече не ми изглеждаше толкова смешна.

— Ваша милост, ако исках да ви излъжа, щях да измисля по-убедителна история. —

Оставих го за момент да обмисли думите ми. — Освен това ако се нуждаете от

доказателство, просто изпратете някой да провери. Изгорихме телата, но черепите ще са още

там. Ще ви покажа на картата мястото на техния лагер.

— А другата част? — смени темата маерът. — За техния водач — мъжа, който не го е

било грижа, че е прострелян в крака? Онзи, който влязъл в палатката си и „изчезнал“?

— Истина е, ваша милост.

Алверон ме изгледа продължително и след това въздъхна.

— Тогава ти вярвам — заяви той. — Но все пак това е странна и неприятна новина —

промърмори той по-скоро на себе си.

— Наистина, ваша милост.

— Ти какво мислиш за това? — Той ми хвърли странно пресметлив поглед.

Преди да успея да отговоря, от външните стаи се чу женски глас. Намръщеното

изражение изчезна от лицето на Алверон и той изпъна гръб на стола си. Прикрих усмивката

си с ръка.

— Това е Мелуан — отбеляза маерът. — Ако не се лъжа, тя ще ни каже въпроса, за който

ти споменах преди. — Той ме погледна лукаво. — Мисля, че ще ти хареса — истинска

загадка.

139.

Без ключалка

Стейпс въведе Мелуан в стаята и двамата с Алверон се изправихме. Тя беше облечена в

сиво и бледолилаво, а къдравата ѝ кестенява коса беше прибрана назад, за да открие

изящната ѝ шия.

Мелуан беше следвана от двама слуги, които носеха дървен сандък. Маерът отиде и хвана

съпругата си под ръка, докато Стейпс даваше указания на момчетата да поставят сандъка от

едната страна на стола, на който щеше да седне тя. Прислужникът на Алверон набързо ги

изгони навън и ми намигна съзаклятнически, преди да затвори вратата след себе си.

Като продължавах да стоя прав, се обърнах към Мелуан и ѝ се поклоних.

— За мен е удоволствие да се срещнем отново… милейди? — изрекох последната дума

като въпрос, тъй като не бях сигурен как да се обръщам към нея.

Земите на Лаклес някога са били графство, но това е било преди безкръвния бунт, когато

те все още контролирали Тиню. Сватбата ѝ с Алверон допълнително усложняваше нещата,

тъй като не знаех дали има женска титла, която да съответства на маер.

— „Милейди“ е достатъчно добро обръщение между двама ни, поне когато сме насаме.

— Мелуан махна с ръка, като с това реши въпроса. — Няма нужда от формалности с някой,

на когото дължа толкова много. — Тя хвана ръката на Алверон. — Моля те, седни, ако

желаеш.

Направих още един поклон и седнах на мястото си, като хвърлих възможно най-небрежен

поглед на сандъка. Беше с размера на голям барабан, направен от добре напаснати брезови

дъски, обковани с месинг.

Знаех, че подходящото поведение бе да водя учтив разговор за дреболии, докато някой от

двама им не повдигне въпроса за сандъка. Но любопитството ми надделя.

— Беше ми казано, че вие носите някакъв въпрос с вас. Вероятно той е много сериозен,

щом го държите така здраво затворен. — Кимнах към сандъка.

Мелуан погледна към Алверон и се засмя, сякаш той бе изрекъл шега.

— Съпругът ми каза, че не си от хората, които биха изтърпени дълго да не се захванат с

някоя главоблъсканица.

— Това би влязло в противоречие с моята природа, милейди — леко засрамено се

усмихнах аз.

— Не искам да те принуждавам да се бориш с природата си — усмихна се тя в отговор.

— Би ли бил така добър да го сложиш пред мен?

Успях да повдигна сандъка, без да се нараня, но ако той тежеше по-малко от десет

камъка, то тогава аз съм поет.

Мелуан седна по-напред на стола си и се наведе над сандъка.

— Леранд ми сподели за ролята, която си изиграл, за да се съберем двамата с него.

Моите благодарности за това. Задължена съм ти. — Тъмнокафявите ѝ очи бяха тържествени

и сериозни. — Ала също така считам, че голяма част от този мой дълг ще бъде изплатен с

онова, което се готвя да ти покажа. Мога да изброя на пръстите на двете си ръце хората,

които са виждали това. Задължена или не, никога не бих решила да ти го покажа, ако

съпругът ми не ме беше уверил в абсолютната ти дискретност.

Тя ме погледна многозначително.

— С ръка на сърцето си се заклевам, че няма да разкажа на никого за онова, което ще

видя — уверих я аз, като се стараех да не показвам нетърпението си.

Мелуан кимна. След това, вместо да извади ключ, както очаквах, тя притисна ръце към

двете страни на сандъка и леко плъзна два панела. Чу се тихо изщракване и капакът леко се

открехна.

„Без ключалка“ — помислих си аз.

Отвореният капак разкри друго сандъче, което беше по-малко и по-плоско. Беше с

размера на кутия за хляб и отворът на месинговата му ключалка не беше с формата на ключ,

а беше просто кръгъл. Мелуан свали нещо от една верижка около врата ѝ.

— Мога ли да го видя? — попитах аз.

Мелуан изглеждаше изненадана.

— Моля?

— Този ключ — мога ли да го погледна за момент?

— За бога! — възкликна Алверон. — Още не сме стигнали до интересната част.

Предлагам ти една вековна загадка, а ти се възхищаваш от хартията, в която е опакована!

Мелуан ми подаде ключа и докато го въртях в ръце, аз го огледах набързо, но

внимателно.

— Обичам да разкривам своите загадки пласт след пласт — обясних аз.

— Като лукова глава ли? — изсумтя маерът.

— Като цвете — отвърнах аз и подадох ключа обратно на Мелуан. — Благодаря ви!

Тя постави ключа и отвори капака на вътрешното сандъче. После сложи отново

верижката на врата си, мушна я под дрехите си и приглади роклята и косата си, за да

придобие отново безупречен вид. Сякаш ѝ беше нужна цяла вечност, за да го направи.

Накрая се пресегна и извади с две ръце нещо от сандъчето. Държеше го зад отворения

капак и аз не можех да го видя. После вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.

— Това е било… — започна Мелуан.

— Просто му го покажи, скъпа — меко я прекъсна Алверон. — Любопитно ми е да

разбера какво мисли. — Той се засмя. — Освен това се опасявам, че момчето ще припадне,

ако продължаваш да го караш да чака още дълго.

Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с

двете си ръце.

За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като

полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните ѝ бяха покрити с резба. Не

толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха

нежните шарки върху дървото. Погладих горната ѝ страна и усетих подобна резба.

— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на

зимата.

— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на