Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Докато цялата суматоха приключи, вече почти беше станало време за третата камбана.

Магистър Дал успя да накара всички студенти да седнат и да млъкнат за достатъчно дълго време, за да успее да каже няколко думи:

— Онова, което видяхме днес, беше чудесен пример на измръзване, причинено от обвързване. Тялото е деликатна материя и бързата загуба на няколко градуса топлина може да разстрои цялата му система. По-леките случаи на измръзване са овладяеми. Но по-тежките могат да доведат до шок и хипотермия. — Дал се огледа. — Някой може ли да ми каже каква грешка допусна Фентон? — Настъпи моментно мълчание и след това една ръка се вдигна. — Да, Брае?

— Той използва кръвта си. Когато топлината се отдава от кръвта, тялото се охлажда като цяло. Това невинаги е полезно, защото крайниците могат да издържат на по-големи температурни загуби, отколкото вътрешните органи.

— Защо тогава някой изобщо би решил да използва кръвта?

— Тя предлага топлина по-бързо от плътта.

— Колко топлина щеше да е безопасно за него да отдаде? — Дал огледа стаята.

— Два градуса? — предположи някой.

— Градус и половина — поправи го Дал и написа няколко уравнения на плочата, за да демонстрира колко топлина би осигурило това. — Като вземете предвид симптомите му, колко предполагате, че е отдал в действителност?

Настъпи мълчание. Накрая отговори Совой:

— Осем или девет.

— Много добре — неохотно се съгласи Дал, — добре е, че поне един от вас си е учил уроците. — Изражението му стана сериозно — Симпатията не е за слабоумни, но не е и за хора, които са прекалено самоуверени. Ако не бяхме тук, за да осигурим на Фентон грижите, от които се нуждаеше, той щеше тихо да заспи и да умре. — Той спря за момент, за да направят думите му нужното впечатление. — По-добре честно да си признаете докъде се простират възможностите ви, отколкото да ги надцените и да загубите контрол.

Удари третата камбана и стаята внезапно се изпълни с шум, докато студентите се изправяха и се готвеха да излязат. Магистър Дал повиши глас, за да мога да го чуя:

— Е'лир Квоте, би ли останал за малко?

Направих гримаса. Совой мина зад мен, потупа ме по рамото и промърмори:

— Късмет.

Не бях сигурен дали имаше предвид победата ми или ми пожелаваше успех.

След като всички излязоха, Дал се обърна и остави парцала който беше използвал, за да почисти плочата за писане.

— Е — каза той с разговорлив тон, — как бяха залозите?

Не бях изненадан, че той знае за залаганията.

— Единайсет към едно — признах аз.

Бях изкарал двайсет и два йота. Малко повече от два таланта. Присъствието на тези пари в джоба ми ме топлеше приятно.

Той ме погледна замислено.

— Как се чувстваш? Накрая и ти самият беше малко блед.

— Малко ме тресеше — излъгах аз.

Всъщност, докато траеше бъркотията, последвала припадъка на Фентон, аз се бях измъкнал навън и бях прекарал няколко ужасяващи минути в задния коридор. Треперенето се беше усилило дотолкова, че едва не припаднах, бе ми станало почти невъзможно да стоя на краката си. За мой късмет никой не ме бе открил треперещ в коридора, челюстите ми бяха толкова здраво стиснати, че се уплаших да не си счупя зъбите.

Но никой не ме беше видял. Репутацията ми си бе останала неопетнена.

Дал ме изгледа по начин, от който ми стана ясно, че вероятно подозира истината.

— Ела насам. — Той махна към един от мангалите, които все още горяха. — Малко топлина няма да ти навреди.

Не се опитах да му противореча. След като протегнах ръце към огъня, почувствах, че полека се отпускам. Внезапно осъзнах колко изтощен съм. Очите ми смъдяха от липса на сън. Усещах тялото си натежало, сякаш костите ми бяха от олово.

Неохотно въздъхнах, дръпнах ръцете си и отворих очи. Дал внимателно наблюдаваше лицето ми.

— Трябва да тръгвам — казах с известно съжаление в гласа си. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам огъня ви.

— И двамата сме симпатисти — отвърна Дал и приятелски ми махна с ръка, докато събирах нещата си и се отправях към вратата. — По всяко време си добре дошъл.

* * *

По-късно същата нощ в Мюз Уилем отвори вратата си след моето почукване.

— Проклет да съм — каза той, — два пъти за един ден. На какво дължа тая чест?

— Мисля, че знаеш — промърморих аз, избутах го и влязох в малката като килия стая.

Подпрях лютнята си на стената и се отпуснах на стола.

— Килвин ми забрани да работя в работилницата.

Уилем седна на края на леглото си.

— Защо?

— Предполагам, че защото ти и Симон сте се отбили при него и сте му го предложили — многозначително го погледнах аз.

Той ме гледа известно време и след това сви рамене.

— Сетил си се по-бързо, отколкото предполагах. — Той потри бузата си. — Не изглеждаш твърде ядосан.

Бях бесен. Точно когато изглеждаше, че късметът ми се обръща, бях принуден да напусна единствената си платена работа заради добронамерената намеса на моите приятели. Но вместо да нахлуя вътре и да излея гнева си върху тях, аз бях отишъл на покрива на Мейнс, за да посвиря известно време и да ми се охлади главата.

Моята музика ме беше успокоила както винаги. И докато свирех, обмислих нещата. Чиракуването ми при Манет вървеше добре, но просто имаше твърде много неща за учене — как да запалиш пещите, как да изтеглиш тел с подходящата плътност, какви сплави да избереш, за да получиш нужния ефект. Не можех да се надявам да мина със същия номер, с който бях научил руните. С работата ми в работилницата на Килвин не можех да спечеля достатъчно пари, за да платя на Деви в края на месеца, да не говорим пък да събера достатъчно и за таксата за обучение.

— Вероятно щях да съм ядосан — признах аз, — но Килвин ме накара да се погледна в огледалото — усмихнах му се уморено. — Изглеждам ужасно.

— Изглеждаш повече от ужасно — сухо ме поправи той и след това неловко замълча. — Радвам се, че не си ядосан.

Симон почука и отвори вратата. Когато ме видя да седя там, изненадата му бързо бе заменена от чувство за вина.

— Ти не трябваше ли да си в… хм… Рибарника? — неуверено ме попита той.

Засмях се и облекчението на Симон беше почти очевидно. Уилем премести купчина документи от един стол и Симон се отпусна на него.

— Всичко е простено и забравено — великодушно казах аз. — Единственото, което искам, е следното: разкажете ми всичко, което знаете за „Еолиан“.

> 53.

> Бавни кръгове

„Еолиан“ беше мястото, за което моя милост се готвеше. Не бях забравил, че то е, към което се стремя. Макар да изглеждаше, че само заобикалях този въпрос, това бе само привидно, защото „Еолиан“ и аз винаги сме се придвижвали един към друг в бавни кръгове.

За щастие Уилем и Симон бяха ходили в „Еолиан“.

Двамата ми разказаха малкото неща, които все още не знаех.

В Имре имаше много места, където човек можеше да отиде да слуша музика. Всъщност почти всяка странноприемница, кръчма или пансион имаха някакви музиканти, които дрънкаха, пееха или свиреха на някакъв духов инструмент за фон. Но в „Еолиан“ беше различно. Там се събираха най-добрите музиканти в града. Всеки, който можеше да различи добрата музика от лошата, знаеше, че няма друго място като „Еолиан“.

Преминаването през вратата на „Еолиан“ струваше цял меден йот. Веднъж влязъл обаче, можеш да останеш колкото желаеш. Всеки музикант, пожелал да се качи на сцената на „Еолиан“, трябваше да заплати един сребърен талант за тази привилегия.

Точно така, хората плащаха, за да свирят в „Еолиан“, а не обратното.

Защо някой би платил такава нечувана сума, за да свири музика? Ами някои от тези, които си даваха парите, бяха просто разглезени богаташи. За тях един талант не беше висока цена, за да могат да покажат себе си на такава знаменита сцена.

Но и истинските музиканти също плащаха. Ако изпълнението ти впечатли достатъчно публиката и собствениците, получаваш подарък — малък комплект сребърни свирки, които можеше да носиш като брошка или да си направиш от тях огърлица. Свирките за музикален талант бяха считани за ясен отличителен знак в повечето по-големи странноприемници на повече от триста километра околовръст.

Който получеше такива свирки за музикален талант, биваше приеман в „Еолиан“ безплатно и можеше да свири когато пожелае.

Единствената отговорност, която свирките за талант носеха със себе си, беше задължението да свириш. Ако си спечелил такива свирки, могат да те извикат да свириш. Обикновено това не представляваше особена тежест, защото беше обичайно благородниците, които често посещават „Еолиан“, да дават пари или подаръци на изпълнителите, които са им харесали. Това беше начинът, по който висшата класа един вид купуваше напитка за музиканта.

Някои музиканти свиреха не защото наистина се надяваха да спечелят свирките. Те свиреха, защото човек никога не знае кой може да е в „Еолиан“ точно тази нощ и да го слуша. Доброто изпълнение на една песен можеше и да не ти спечели свирките, но можеше да ти осигури покровител.