Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

безкрайни други, променящи се последователности.

И тогава, когато съзнанието ми беше отворено и празно, видях как вятърът се разстила

пред мен. Беше като скрежа, който се образува върху стъклото на прозореца. В един миг

нямаше нищо. В следващия можех да видя името на вятъра така ясно, сякаш гледах

собствената си длан.

Гледах го известно време и му се възхищавах. Вкусих формата му с език и разбрах, че ако

пожелая, мога да го превърна в буря. Можех да го накарам да утихне до шепот и да остави

дървото меч празно и неподвижно.

Но подобна постъпка ми се стори нередна. Вместо това аз просто отворих широко очите

си за вятъра, за това накъде ще реши да побутне клоните и накъде ще залюлее листата.

Сетне пристъпих под клоните спокойно, така, както човек преминава през прага на

собствената си входна врата. Направих две крачки, но спрях, когато два листа разсякоха

въздуха пред мен. Стъпих встрани и напред, докато вятърът завъртя друг клон на мястото,

където бях стоял преди малко.

Движех се сред танцуващите клони на дървото меч. Не тичах, нито ги отблъсквах

трескаво с ръцете си. Пристъпвах внимателно и целенасочено. Осъзнах, че това е начинът,

по който се движеше Шехин, когато се биеше. Не бързо, макар че понякога беше и бърза. Тя

се движеше съвършено и винаги беше там, където трябва да бъде.

Кажи-речи преди да се усетя, вече стоях върху тъмната пръст, която заобикаляше

широкия дънер на дървото меч. Въртящите се листа не можеха да достигнат дотук. Сега,

когато временно бях в безопасност, се отпуснах и се съсредоточих върху онова, което ме

очакваше там.

Мечът, който бях видял от края на поляната, беше привързан към дървото с бял копринен

шнур, опасващ ствола. Той бе изваден до половина от ножницата и забелязах, че острието му

е подобно на онова на меча на Вашет. Металът беше със странен, лъскав, сив цвят без

никакви следи и петна по него.

Близо до дървото върху малка маса бе поставена познатата червена риза, която

старателно бе сгъната на две. Имаше и стрела с ярко бяло оперение и полиран дървен

цилиндър като онези, които се използват за съхранение на свитъци.

Погледът ми бе привлечен от ярък проблясък и когато се обърнах, видях дебел златен

прът, който се подаваше от тъмната пръст между корените на дървото. Наистина ли беше

злато? Наведох се и го докоснах. Беше хладен под пръстите ми и твърде тежък, за да мога да

го вдигна с една ръка от земята. Колко ли тежеше? Двайсет килограма? Двайсет и пет?

Достатъчно злато, за да остана в Университета завинаги, колкото и упорито да вдигат

таксата ми за обучение.

Бавно обиколих дънера на дървото меч и видях парче коприна, което висеше от нисък

клон, развяно от вятъра. Имаше още един, по-обикновен меч, който висеше на същия бял

копринен шнур. Имаше три сини цветя, завързани със синя панделка. Имаше потъмняло

винтишко половин пени. Имаше и дълъг, плосък камък за точене, станал черен от смазката,

с която бе покрит. Когато стигнах до другата страна на дървото, видях калъфа на лютнята

ми, облегнат небрежно върху ствола на дървото.

Като го видях там и си помислих, че някой е отишъл в стаята ми и го е взел изпод

леглото, се изпълних с внезапна и ужасяваща ярост. Още по-зле се почувствах, тъй като ми

беше известно какво мислят адемците за музикантите. Това означаваше, че са знаели, че аз

не съм просто варварин, а съм и евтина и безвкусна уличница. Бяха оставили лютнята там, за

да ми се подиграят.

Преди в Имре, след като Амброуз беше счупил лютнята ми, в пристъп на неистов гняв

бях призовал името на вятъра. Бях го извикал също и от ужас и ярост, за да се защитя от

Фелуриан.

Но този път името се беше появило, носено от някаква силна емоция. Бях се плъзнал

съвсем леко върху тази емоция по начина, по който се протягаш, за да хванеш носещото се

във въздуха семе на магарешки бодил.

Но когато видях лютнята си, парещата ярост, която изпитах, ме изхвърли от „въртящия се

лист“ като врабче, ударено с камък. Името на вятъра се разтроши на парчета и ме остави

празен и сляп. Погледнах към бясно въртящите се листа около мен и не видях никаква

последователност в движенията им, а само хиляди полюшвани от вятъра бръсначи, които

разсичат въздуха.

Приключих бавната си обиколка на дървото, а възелът от тревога в стомаха ми се стягаше

все повече. Присъствието на лютнята ясно ми даваше да разбера едно нещо — всеки от тези

предмети можеше да е капан, който някой ми е поставил.

Вашет беше казала, че изпитанието е нещо повече от това какво ще донеса от дървото. То

се състоеше също и в това как щях да го донеса и какво щях да направя с него после. Ако

вземех тежкия златен прът, за да го дам на Шехин, щеше ли това да означава, че желая да

донеса пари на училището? Или щеше да означава, че от алчност упорствам да нося нещо

тежко и неудобно за носене, въпреки че би ме изложило на опасност?

Същото се отнасяше и за всички останали предмети. Ако вземех червената риза, щяха да

сметнат или че достойно се стремя да получа правото да я нося, или че арогантно си

позволявам да твърдя, че съм достатъчно добър, за да се присъединя към редиците на

наемниците. Това важеше с двойно по-голяма сила за древния меч, който беше окачен тук.

Не изпитвах никакво съмнение, че адемците го ценят като свое дете.

Още веднъж обиколих бавно дървото, като се преструвах, че обмислям избора си, но

всъщност се бавех, за да спечеля време. Неспокойно огледах предметите за втори път. Имаше

малка книга с месингова ключалка. Имаше вретено със сива вълнена нишка. Имаше гладък

кръгъл камък, поставен върху чисто бяло парче плат.

Докато оглеждах различните предмети, осъзнах, че какъвто и избор да направя, той може

да бъде тълкуван по толкова много начини. Не знаех достатъчно за адемските обичаи, за да

мога да предположа какво ще означава моят предмет.

Дори и да знаех, без името на вятъра, което да ме води обратно през плетеницата от

клони, щях да бъда порязан, когато се опитам да напусна дървото. Може би не чак толкова,

че да бъда осакатен, но достатъчно, за да покажа ясно, че съм непохватен варварин, чието

място не е тук.

Погледнах отново златния прът. Ако изберях него, поне теглото му можеше да послужи

за извинение за тромавото ми връщане обратно. Може би все пак щях да успея да направя

добро представление…

Нервно направих трета обиколка на дървото. Почувствах как вятърът се усили и клоните

се разлюляха още по-бясно от преди. Стана ми студено заради потта по тялото ми и

затреперих.

Точно в този тревожен миг внезапно осъзнах, че не мога да мисля за нищо друго освен за

пълния си пикочен мехур, и изпитах силно желание да се облекча.

И така се случи, че в средата на бурята от ножове и на моето изпитание аз се замислих

дали да не се изпикая срещу свещеното дърво меч, докато ме наблюдават две дузини горди и

смъртоносни наемници.

Тази ужасяваща и неприлична мисъл ме накара да избухна в смях. И когато смехът излезе

от тялото ми, напрежението, което беше стегнало във възел стомаха ми и впило ноктите си в

мускулите на гърба ми, внезапно се стопи. Какъвто и избор да направех, той със сигурност

щеше да е по-добър от това да се изпикая върху Латантха.

В този миг, когато гневът вече не кипеше в мен и страхът не ме държеше в хватката си, аз

погледнах движещите се листа около мен. Преди, всеки път когато името на вятъра ме бе

напускало, то бе изчезвало безвъзвратно като сън при събуждане или като ехо, като

заглъхваща въздишка.

Но този път беше различно. Бях прекарал часове, наблюдавайки последователността в

движението на тези въртящи се листа. Погледнах навън през клоните на дървото и си

спомних как Селийн подскачаше, въртеше се и тичаше.

И тогава то се появи отново. Като името на стар приятел, което просто за момент се е

изплъзнало от ума ми. Погледнах между клоните и видях вятъра. Изрекох нежно дългото му

име.

И вятърът стана нежен. Издишах го като шепот и за пръв път, откакто бях пристигнал в

Хаерт, вятърът утихна и замря напълно.

В този град на неспирен вятър това изглеждаше така, сякаш светът внезапно е затаил дъх.

Непрекъснатият танц на дървото меч се забави и след това спря. Сякаш то си почиваше.

Сякаш бе решило да ме пусне.

Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато