Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Темпи бе използвал при боя в кръчмата в Кросон.
Момчетата се разделиха и двама наемници с червени ризи излязоха да говорят с тях.
Предположих, че са техните учители.
— Какво мислиш? — Вашет наведе главата си близо до моята.
— Много са бързи — отвърнах аз.
— Но… — погледна ме тя.
— Струват ми се доста небрежни — рекох аз, като се постарах да говоря тихо. — Не в
началото, но впоследствие. — Посочих единия. — Неговите крака бяха твърде близо един до
друг. А другият постоянно се навеждаше напред и така губеше равновесие. Затова
противникът му го хвана в „спящата мечка“.
Вашет кимна, удовлетворена от отговора ми.
— Бият се като кутрета. Млади са и са момчета. Изпълнени са с гняв и нетърпение.
Жените имат по-малко проблеми с тези неща. Това е едно от качествата, които ни правят
по-добри бойци.
Бях доста изненадан от думите ѝ.
— Жените са по-добри бойци? — предпазливо попитах аз, защото не исках да ѝ
противореча.
— Общо взето, да — сухо отвърна тя. — Разбира се, има изключения, но като цяло
жените са по-добри.
— Но мъжете са по-силни — възразих аз. — Те са по-високи и ръцете им са по-дълги.
— Това значи ли, че ти си по-силен от мен? — Тя се обърна и ме погледна леко
развеселено.
— Очевидно не — усмихнах се аз. — Но трябва да признаеш, че мъжете са по-едри и по-
силни.
— И това щеше да има значение, ако боят е като цепенето на дърва и товаренето на сено.
Това е все едно да кажеш, че колкото по-дълъг и тежък е един меч, толкова по-добър е той.
Това са глупости. За главорезите може и да е вярно. Но след като се облечеш в червено,
ключът към всичко е да знаеш кога да се биеш. Мъжете са изпълнени с гняв и това ги
затруднява. На жените им е по-лесно.
Върху нас падна сянка и когато вдигнах поглед, видях висок, облечен в червени
наемнически дрехи мъж да стои на почтително разстояние от нас. Той задържа ръката си във
въздуха, близо до дръжката на меча си. Покана.
Вашет отвърна с жест. Вежливо съжаление и отказ.
Наблюдавах мъжа, който се отдалечи.
— Няма ли да развалиш репутацията си, като не се биеш?
Тя изсумтя пренебрежително.
— Той не искаше да се бие — отвърна. — Това само щеше да го постави в неудобно
положение и аз щях да си загубя времето. Просто искаше да покаже, че е достатъчно смел, за
да се бие с мен. — Тя въздъхна и ме погледна многозначително. — Точно тази глупост
отдалечава мъжете от летхани.
Следващият двубой беше между наемници с червени ризи и разликата беше очевидна.
Всички движения бяха много по-чисти и ясни. Двете момчета се биеха трескаво като
врабчета, които пляскат с криле в прахта, но боевете, които последваха, бяха елегантни като
танци.
Много от тях бяха ръкопашни. Те продължаваха, докато единият участник не се
предадеше или не го зашеметеше някой удар.
Един от двубоите спря веднага, щом мъжът разкървави носа на противничката си. Вашет
вдигна очи към небето, макар така и да не разбрах дали защото жената бе позволила да я
ударят, или защото мъжът бе твърде невнимателен и я бе наранил.
Имаше и няколко схватки с дървени мечове. Те приключваха по-бързо, защото дори и
лекото докосване се считаше достатъчно за победа.
— Кой спечели този път? — попитах аз.
След бърза размяна на удари с дървен меч двете жени се уцелиха една друга
едновременно.
— Нито едната — отвърна Вашет и се намръщи.
— Защо не се бият отново, ако резултатът е равен? — попитах аз.
— Строго погледнато, резултатът не беше равен. — Тя ме погледна с набръчкано чело. —
Ударена в белия дроб, Дрен би умряла за броени минути. А Ласрел щеше да умре след
няколко дни, тъй като раната в корема ѝ щеше да се възпали.
— Значи Ласрел спечели?
Вашет ми хвърли смразяващ, изпълнен с презрение поглед и насочи вниманието си към
следващата битка.
Високият адемец, който бе поканил Вашет да се бие, се състезаваше с една слаба като
вейка жена. Необичайното беше, че той използваше дървен меч, докато тя се биеше с голи
ръце. Той успя да спечели с малка преднина, след като получи два здрави ритника в ребрата.
— Кой от двамата спечели? — попита ме Вашет.
Беше ми ясно, че тя не търси очевидния отговор.
— Не беше кой знае каква победа — отвърнах аз. — Тя дори нямаше меч.
— Тя е от третия камък и го превъзхожда много като боец. Това беше единственият
начин съперничеството им да е равностойно, освен ако той не си бе довел някой другар,
който да се бие на негова страна — изтъкна тя. — Така че те питам отново — кой победи?
— Той спечели състезанието — отвърнах аз, — но утре ще има големи насинявания.
Освен това замахванията му бяха леко необмислени.
— И така, кой спечели? — Вашет се обърна да ме погледне.
Замислих се за момент.
— Нито единият — накрая реших аз.
Тя кимна. Официално одобрение. Жестът ѝ стопли сърцето ми, тъй като всички, които
бяха обърнати с лица към нас, го видяха.
Най-сетне в кръга пристъпи Шехин. Беше свалила накривената си жълта шапка и вятърът
развя сивеещата ѝ коса. Когато я видях сред останалите адемци, осъзнах колко е дребна.
Движеше се с такава увереност, че бях свикнал да мисля, че е по-висока, но в действителност
едва стигаше до рамото на някои по-високи адемци.
Тя носеше прав дървен меч. Нямаше никаква украса, но беше така издялан, че имаше
дръжка и острие. Много от останалите мечове за тренировка, които бях виждал, не бяха
нищо повече от загладени пръчки, които уж са мечове. Бялата риза и панталоните на Шехин
бяха пристегнати към тялото ѝ с тънки бели връзки.
Заедно с нея излезе една много по-млада жена. Тя беше по-ниска от Шехин с няколко
сантиметра. Телосложението ѝ също беше фино, а заради малкото ѝ лице и тесните рамена
изглеждаше почти като дете. Но ясно изразената извивка на високите ѝ гърди и
закръглените бедра под тесните червени наемнически дрехи даваха ясно да се разбере, че не
е дете.
Дървеният ѝ меч също беше оформен. Беше леко извит за разлика от останалите.
Жълтеникавочервената ѝ коса беше сплетена на дълга тънка плитка, която се спускаше до
кръста ѝ.
Двете вдигнаха мечовете си и започнаха да се обикалят една друга.
Младата жена беше удивителна. Тя нанесе толкова внезапен удар, че едва забелязах
движението на ръката ѝ, да не говорим за острието на меча ѝ. Но Шехин небрежно отби
удара ѝ с „навяващ сняг“, като отстъпи назад с половин крачка. Преди обаче да успее да
контраатакува на свой ред, младата жена се завъртя и дългата ѝ плитка се залюля.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Пенте — възхитено отвърна Вашет. — Тя е истинска фурия, нали? Като някой от
древните ни предци.
Жената отново се приближи към Шехин, направи финт и замахна с меча си. Стрелна се
напред, ниско над земята. Невъзможно ниско. За да запази равновесие, премести задния си
крак, като дори не докосна земята. Ръката ѝ, която държеше меча, се плъзна пред нея, а
коляното ѝ се сви толкова много, че цялото ѝ тяло се оказа под нивото на главата ми,
въпреки че седях на земята с кръстосани крака.
Пенте направи всички тези гъвкави движения за времето, което ви е нужно да щракнете с
пръсти. Върхът на меча ѝ слезе ниско под защитата на Шехин и се изви под ъгъл към
коляното ѝ.
— Какво е това? — тихо попитах аз, без дори да очаквам отговор. — Никога не си ми го
показвала.
Но това бяха просто думи на учудване. Никога, дори и след сто години, тялото ми не би
могло да направи нещо подобно.
Шехин обаче някак си избягна атаката. Не отскочи встрани с внезапно движение. Не се
дръпна бързо назад извън обсега ѝ. Тя беше бърза, но не това беше същността на начина, по
който се движеше. Ходовете ѝ бяха обмислени и съвършени. Когато мечът на Пенте се
насочи към коляното ѝ, нея вече я нямаше там. Върхът на оръжието вероятно бе достигнал
на няколко сантиметра от коляното ѝ, но това не бе достатъчно близо. Шехин беше
помръднала само толкова, колкото е необходимо, не повече.
Този път тя успя да контраатакува и пристъпи напред с „врабчето удря ястреба“. Пенте се
завъртя встрани, докосна за кратко тревата и след това се отблъсна от земята. Не, отхвърли
се от земята, като използва само лявата си ръка. Тялото ѝ се напрегна като стоманена
пружина и се изви като дъга, а мечът ѝ се стрелна бързо два пъти напред, принуждавайки