История Поместных Православных церквей - Константин Скурат

Никое Петър, проф. Възраждане на Българския народ. Църковно–национал–ни борби и постижения. Под редакцията на акад. Димитър Косев. С.: Изд–во Наука и изкуство, 1971.

Ников П., проф. Възраждане чрез Църквата. България 1000 години. С., 1930.

Николаев Вс. Славянобългарският фактор в християнизацията на Киевска Русия. С., 1949.

Николай (Кацарски), архим. Приносът на Рилския манастир за поддържането и укрепването на българо–съветската дружба. С., 1970.

Образъ на царскый ферманъ за решение–то на българскый въпрос. Цареград, 1970.

Орешков. Автобиография на Софрони Врачански. С., 1914.

Павлов Т. Безсмъртно славянско и общочовешко културно дело. (Константин Кирил Философ). С, 1971.

Паисий Хилендарски. Славяно–Българска история. Под редакцията на Петър Динеков. С.: Български писател, 1972.

Партений, en. Свети патриарси в България и от български произход/Десет години Българска патриаршия (1953—1963). С., 1963.

Пейчев Б. Кириловото определение на философията. С., 1969.

Пенов Димитър, проф., д–р. Девети септември, възстановяването на руско–българските църковни връзки и тяхното значение за българо–съветската друж–ба//Духовна култура. С., 1969.

Православието в България (отв. ред. Н. Мизов). С.,1974.

Примов Борислав. Богомилският дуализъм. Произход, същност и обществен–но–политическо значение//Изв. Инст. ист. 1960. 8.

Примов Борислав. Бугрите. Книга за поп Богомил и неговите последователи. С., 1970.

Радивоев М. Време и живот на Търновския митрополит Иларион (Макарио–полски). С, 1912.

Родопски С. М. Портрет на гръцкото фенарско духовенство и коварычте му дъла противъ българит в Родопите. Пловдив, 1887.

Снегаров Ив. Духовно–културни връзки между България и Русия през средните векове (Х—XV вв.). С., 1950.

Снегаров Иван. История на Охридската Архиепископия — Патриаршия от падането и под турците до нейното унищожение (1394—1767 г.). С., 1931.

Снегаров Ив. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI–XVIII вв. С., 1953.

Снегаров Ив. Отношенията между Българската Църква и другите Православни Църкви след обявяването на схизмата // Църковен архив. С., 1925. Кн. III — V.

Снегаров Ив., проф. Отношенията между Българската и Руската Православна Църква преди и след провъзгласяването на схизмата (1872 г.)//Годишник на Дух. Академия. С., 1952.

Снегаров Ив., проф. Руски опити за предотвратяване и вдигане на схизма–та/Македонски прегред. С., 1929. Кн. 1—2.

Станимиров Ст. История на Българската Църква. С., 1925.

Станимиров Cm. Руският православен храм в Софии//Църковен Вестник. 1911. № 45.

Стоилов А. П. Изъ Дъйностьта на о. Неофита Бозаели и смъртьта му. Преглед. Год I. 1907.

Събев Тодор, проф. Основане на Болгарската Църква — 870 г./Годишник на Духовната академия св. Климент Охридски. С., 1971. Т. XIX.

Теодоров–Балан Ал. Кирил и Мефоди. С., 1931.

Теодоров–Балан А. Софрони Врачански. За стогодишницата на новата българска печатна книга (1806—1906). С., 1906.

Топенчаров Владимир. Константин–Кирил Философ. С., 1970.

Трифонов Ю. Съединението на Ипексата патриаршия с Охридската архиепископия. Списание на бълг. Академия науките. С., 1912. Кн. III.

Трифонов Ю. Съчинението на Константина Философа св. Кирила «Написание о правей вере». Сп. БАН, 52. 1935.

Трубецкой Гр. Руската политика на Изтока (Българската схизма). Перев. от френски Ал. Д. Мишев. С., 1910.

Устав за управлението на българската ексархия. Пловдив, 1885.

Христов Х. Климент Охридски и историческият живот на българския народ. С., 1968.

Цанков Стефан, проф. протопр. Българската Православна Църква от Освобождението до настояще време/Годишник на Богосл. факултет. С., 1936. Т. XVI.

Цанков Стефан, проф., протопресв., д–р. Международното положение на Българската Православна Църква след освобождението България. С.: Род. Бог. бр–т, 1933.

Цухлев Д. История на Българската Църква. С., 1911.

Църкви и. изповедания в Народна Республика България. С.: Синодално изд–во, 1975.

Чилингиров Ст. Към характеристикота на митрополит Климент Търновски//Българска мисъл. 1928. Ч. II. Кн. 7—8.

Чифлянов Благой Д. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия /Годишник на Духовната Академия. С., 1976. Т. XXII (XLVIII), 4, 1972/73.

Шишманов Ив. Как и от кого бяха издействували първите руски стипендии за български възпитаници в Одеската духовна семинарил /Сборник на Българската академия на науките. 1926. Кн. XXI.

Шишманов Ив., проф. Паиси и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското възрождане. Списание на Българската академия на науките. 1914. Кн. VIII.

Шопов А. Въпроса за вдиганете на схизмата. С., 1896.

Шопов А. Първий български народенъ съборъ въ Цариградъ./Библиотека. Пловдив, 1895–1896. Кн. VII, VIII, Х–XIII.

Глава V. Кипрская Православная Церковь

Юрисдикция Кипрской Православной Церкви распространяется на территорию Республики Кипр — государство на одноименном острове в восточной части Средиземного моря.

Площадь Кипра — 9.251 кв. км.

Население — 677.000 (на 1988г.), 80% — греки, 18% — турки.

Столица — Никосия (Никозия) — 200.000 жителей.

Исторический очерк Кипрской Православной Церкви

Историю Кипрской Православной Церкви можно разделить на следующие периоды: 1) от основания Церкви до завоевания Кипра латинянами (45 — 1191), 2) латинское господство (1191 — 1571), 3) турецкое господство (1571 — 1878), 4) английское господство (1878 — 1960), 5) современный период (со времени получения Кипром независимости в 1960 году).

1. Церковь со дня основания до завоевания Кипра английским королем Ричардом Львиное Сердце (1191):

распространение христианства на Кипре; церковный центр Кипра; участие кипрских епископов в деяниях Вселенских Соборов; церковные писатели периода византийского господства на Кипре; монашество; отношения Кипрской Церкви с Антиохийской; объявление автокефалии; положение Церкви во время арабских нашествий

Свет Христовой веры воссиял на о. Кипр еще во времена апостольские. После побиения камнями в Иерусалиме первого мученика диакона Стефана и последовавшего за этим гонения на иерусалимских христиан со стороны иудеев «все, кроме Апостолов, рассеялись по разным местам» (Деян. 8,1). Некоторые «прошли до Финикии и Кипра и Антиохии», проповедуя слово Божие (Деян. И, 19). Около 45 г. святые апостолы Павел и Варнава прошли со словом благовестил весь' остров Кипр от Саламина до Пафа. Они обратили в христианство самого римского проконсула на острове Сергия Павла (Деян. 13, 4—12). Таким образом, Кипр явился «первой провинцией Римской империи, где у власти стоял правитель–христианин» [415]. Согласно преданию, святые Апостолы встретили на о. Кипр воскрешенного Господом Лазаря Четверодневного, который пришел сюда, гонимый своими соотечественниками в Вифании, и рукоположили его во епископа.

После кончины святой Лазарь был похоронен на острове в месте, получившем название «Ларнакс» (нынешний город Ларнака назван в честь гроба праведного Лазаря. «Ларнака» (λαρναξ, ακος) в переводе означает «гроб»). В X столетии император Лев потребовал перенести святые мощи в Константинополь, но туда была отправлена лишь одна частица, а сами святые мощи были погребены в саркофаге. На месте погребения была построена церковь. В 1973 году во время проводившихся там раскопок был обнаружен саркофаг, а в нем святые мощи.

Дело святой миссии на Кипре продолжил апостол Варнава, вернувшийся в 50 году на Кипр вместе со своим племянником Марком, сыном сестры Марии (по преданию, в ее доме в Иерусалиме совершились Тайная Вечеря и Сошествие Святого Духа). Сильное противодействие апостолу Варнаве оказали иудеи. Во время его проповеди в Саламинской синагоге они схватили его и за стенами города побили камнями. Тело его было взято апостолом Марком и похоронено западнее Саламина. На грудь Апостола святой Марк положил Евангелие от Матфея. Время кончины апостола Варнавы относят к 57 году [416]. Полная христианизация населения острова относится к началу V века.

Церковным центром Кипра со времен святого Константина Великого был г. Саламин, который после разрушения в результате землетрясения был восстановлен императором Констанцием и назван в его честь Констанцией. Во время завоевания острова арабами г. Констанция был разрушен, и резиденция Архиепископа после возвращения киприотов с Геллеспонта в VIII в. была перенесена в Аммохост (Арсиной, ныне Фамагуста). С тех пор Архиелископ стал подписываться в официальных документах не как Констанцский, а «милостью Божией Архиепископ Кипрский». В начале XIII в. (1215) Архиепископская кафедра волей латинян была перенесена в Левкосию.