Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Коте издърпа острието от ножницата без каквато и да е парадност. Мечът проблесна с притъпения сиво-бял цвят на стоманата на светлината на есенния ден, която нахлуваше в стаята. Острието изглеждаше като ново. Не беше назъбено или ръждясало. По дългата му матовосива страна не пробягваха драскотини. Но макар да изглеждаше непокътнат, мечът беше стар. И макар че очевидно приличаше на меч, формата му беше необичайна. Поне необичайна за всеки един от жителите на този град. Сякаш някакъв алхимик беше отлял дузина мечове и накрая, когато тигелът се беше охладил, това острие беше останало да лежи на дъното — меч в най-чистия му вид. Беше деликатен и грациозен. Смъртоносен като остър камък на дъното на бързей.

Коте го задържа за миг. Ръката му не трепваше.

След това сложи меча върху поставката. Сиво-белият му метал блестеше на фона на тъмния прах под него. Макар че дръжката можеше да се види, тя беше толкова тъмна, че почти не се различаваше по цвят от дървото. Думата под нея беше черна върху чернотата на дървото и звучеше като упрек — „Безразсъдство“.

Коте слезе и за момент той и Баст останаха един до друг, мълчаливо загледани нагоре.

Баст наруши мълчанието.

— Изглежда доста впечатляващо — каза той, сякаш съжаляваше, че това е така. — Но… — Той замлъкна, сякаш не можеше да намери подходящите думи, и след това само потръпна.

Коте го потупа по гърба в странно весело настроение.

— Няма нужда да се безпокоиш вместо мен. — Сега той изглеждаше по-жизнен, сякаш активността му го бе заредила с енергия. — Харесва ми — добави с внезапна убеденост и окачи черната ножница върху една от куките на поставката.

Оставаха още доста неща за вършене. Бутилките трябваше да се полират и да се сложат обратно по местата им. Да се приготви обядът. Бъркотията след това да бъде почистена. За миг нещата изглеждаха ободряващо по онзи шумен и приятен начин. Двамата разговаряха за различни дреболии, докато работеха.

И макар да създаваха голяма суматоха около себе си, беше очевидно, че нямат особено желание да приключат с нещата, които бяха почти готови, тъй като и двамата се ужасяваха от момента, в който работата щеше да свърши и стаята щеше отново да се изпълни с тишина.

След това се случи нещо странно. Вратата се отвори и „Пътният камък“ беше залят от вълна различни шумове. Започнаха да влизат хора, които разговаряха и оставяха на пода вързопите с нещата си. Те си избираха маси и мятаха връхните си дрехи по облегалките на столовете. Един, който носеше ризница от тежки метални пръстени, разкопча колана, на който бе увесен мечът му, и го подпря на стената. Двама-трима носеха на коланите си ножове. Неколцина вече поръчваха напитки.

Коте и Баст за момент наблюдаваха какво става и след това преминаха към действие. Коте се усмихна и започна да разлива напитки. Баст се затича навън, за да види дали има коне, за които трябва да се погрижи.

За десет минути странноприемницата се превърна в съвсем различно място. Върху тезгяха звънтяха монети. Сирене и плодове бяха сложени на подноси, а в кухнята беше окачено да къкри голямо медно гърне. Мъжете разместваха масите и столовете, за да може групата им от десетина човека да се разположи по-удобно.

Коте ги разпозна още щом влязоха. Двама мъже и две жени каруцари с кожа, загрубяла от прекараните на открито години, усмихнати при мисълта, че ще прекарат нощта на завет. Трима стражи с непреклонен поглед, целите вонящи на желязо. Калайджия с голямо шкембе, винаги готов да се усмихне и да покаже няколкото си останали зъба. Двама младежи — единият с пясъчноруса коса, а другият тъмен, които бяха добре облечени и умееха да се изразяват прилично — достатъчно разумни, за да се присъединят към по-голяма група, за да се пазят взаимно по пътищата.

Настаняването трая час-два. Имаше пазарлък за цените на стаите. Започнаха приятелски разправии кой с кого ще спи. Някои дребни предмети от първа необходимост бяха донесени от каруците и дисагите. Появиха се желаещи да се изкъпят и започна да се грее вода. На конете беше сложено сено, а Коте допълни маслото във всички лампи.

Калайджията побърза да излезе навън, за да се възползва от оставащата дневна светлина. Той минаваше през улиците на града със своята двуколка, теглена от муле. Около него се струпваха децата и го врънкаха да им дава бонбони и шайби и да разказва истории.

Когато стана ясно, че няма да получат нищо, повечето от тях загубиха интерес. Те образуваха кръг около едно момче и започнаха да пляскат с ръце, отмервайки такта на една детска песничка, която е била стара още когато дядовците им са я пеели:

P>

Когато огънят в сърцето превърне се в тъга,

какво да правим сега? Какво да правим сега?

Да изтичаме навън. Да изтичаме и да се скрием.

P$

Момчето в средата се смееше и се опитваше да излезе от кръга, но останалите деца го бутаха обратно.

— Калайджия — неочаквано звънливо прозвуча гласът на стареца. — Грънчар. Точилар. Търсач на вода с багета. Реже корка на парчета. Майчин лист. Шал копринен чист. Хартия за писма и вкусна баклава.

Това привлече вниманието на децата. Те отново се струпаха около него, като превърнаха преминаването му по улицата в малък парад, пеейки:

— Кожени колани. Билки най-отбрани. Връзки за обувки и пера, и джуфки. Калайджията е днес в града, утре към селата отлетя. Работи той и бодро вика, елате всички край чифлика. На булките предлагам рокли, на дъщерите — лак за нокти.

Няколко минути по-късно вече седеше пред „Пътният камък“ с точиларското си колело в ръка и остреше нож.

Докато възрастните започнаха да се събират около стареца, децата се върнаха към играта, с която се забавляваха. Едно момиче в центъра на кръга закри очите си с ръка и се опитваше да хване другарчетата си, а те бягаха, пляскаха с ръце и напяваха:

P>

Кога очите му са черни кат на врана?

Къде да бягаме от таз закана? Къде да бягаме от таз закана?

Наблизо и далеч. Където няма да ни търсят веч.

P$

Калайджията търгуваше с хората наред, понякога с двама-трима наведнъж. Разменяше остри ножове срещу тъпи с няколко дребни монети в добавка. Продаваше ножици и игли, медни гърнета и бутилчици, които жените бързаха да скрият веднага след като ги купят. Предлагаше копчета и чували с канела и сол. Вар от Тинюе, шоколад от Тарбеан, полиран рог от Аеруех…

През цялото време децата продължаваха да пеят:

P>

Виждате ли мъжете без лица?

Мърдат като духове из разните места.

Какъв е техният план? Какъв е техният план?

Чандриан. Чандриан.

P$

* * *

Коте предположи, че пътниците са заедно от около месец — достатъчно дълго, за да се чувстват добре един с друг, но не толкова, че да започнат да се разправят помежду си за дреболии. От тях се носеше мирис на прах и на коне. Той вдиша миризмата, сякаш беше парфюм.

Най-хубавото от всичко беше шумът. Проскърцването на кожата. Смехът на мъжете.

Огънят пукаше и пращеше. Жените флиртуваха. Някой дори събори стол. За първи път от дълго време тишината си бе отишла от „Пътният камък“. Дори и да се прокрадваше тук-там, тя бе твърде немощна, за да бъде забелязана, или пък се криеше твърде добре.

Коте се носеше в средата на всичко това, непрекъснато в движение, като човек, който се грижи за някаква огромна, сложна машина. Готов с напитка точно в момента, в който някой я поискаше, той разговаряше и слушаше точно толкова, колкото беше необходимо. Смееше се на шегите, стискаше протегнатите за ръкостискане ръце, усмихваше се и бързо прибираше парите от тезгяха, сякаш наистина имаше нужда от тях.

След това, когато настъпеше времето за песните, любимите мелодии бяха изпети, но всички искаха още, Коте пляскаше с ръце иззад бара, за да поддържа ритъма, и подхващаше „Калайджия и кожар“, а в косата му искреше пламък. Той пееше песента с много повече стихове, отколкото някой някога беше чувал, и всички слушаха със затаен дъх.

* * *

Часове по-късно общата стая вече беше изпълнена с топла и весела атмосфера.

Коте беше коленичил до огнището и раздухваше огъня, когато някой проговори зад гърба му:

— Квоте?

Съдържателят се обърна с леко озадачена усмивка.

— Господине?

Беше един от добре облечените пътници, леко се олюляваше.

— Ти си Квоте.

— Коте, господине — отвърна Коте с леко снизходителния тон, с който майките разговарят с децата си, а гостилничарите с пияниците.

— Квоте Безкръвния — настоя онзи с упорита пиянска настойчивост. — Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. — Той гордо се усмихна и потупа с пръст носа си. — Тогава те чух да пееш и веднага разбрах, че си ти. Веднъж те слушах в Имре. Тогава си изплаках очите. Никога преди или след това не бях чувал нещо подобно. Разби сърцето ми.

Докато говореше, изреченията на младия мъж ставаха все по-неразбираеми, но лицето му си оставаше все така убедено.