Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Глава 14

Слава

Чувстваше се наистина необичайно. Алкохолът го бе замаял и сега не беше в състояние да осъзнае напълно какво се случва около него. Усещаше се някак лек, като че ли се носи над земята, а дробовете му сякаш горяха.

Стисна юмрук и сграбчи туниката на мъжа пред себе си толкова яростно, че изтръгна снопче косми от гърдите му. Само с една ръка вдигна близо стокилограмовия здравеняк във въздуха, след това с помощта на свободната си ръка си запроправя път през навалицата в кръчмата. Този заобиколен път никак не му харесваше — преди просто запращаше развилнелите се пияници през най-близкия прозорец или стена, ала Арумн набързо го беше обуздал, заканвайки се да удържи всяка щета от надницата му.

Дори един-единствен счупен прозорец можеше да му струва няколко бутилки, а ако пострадаше и рамката, отиваше си пиенето му за цяла седмица.

С глуповата усмивка на уста, пияницата спря замаян поглед върху лицето на Уолфгар, опитвайки се да разбере какво се случва. Най-сетне нещо като че ли започна да му се прояснява:

— Хей! — опита се да протестира той, разпознал лицето пред себе си, но само след миг полетя във въздуха с размахани ръце и крака.

Приземи се по очи в калта навън и остана да лежи там. И навярно щеше да бъде прегазен от следващата каруца, която минеше по улицата, ако неколцина минувачи не се бяха съжалили над него и не го бяха издърпали на безопасно място в канавката… като не пропуснаха да му отмъкнат и последния петак.

— Пет метра! — рече Йоси Локвата на Арумн. — И то само с една ръка.

— Казах ти, че е силен — отвърна кръчмарят, докато бършеше бара, давайки си вид, че изобщо не е впечатлен.

През няколкото седмици, откакто го беше наел, варваринът неведнъж бе вършил подобни подвизи.

— Всички на улицата на полумесеца говорят за това — добави Йоси и в гласа му се прокрадна горчивина. — А като гледам, в кръчмата ти започват да се събират все по-големи размирници.

На Арумн не му бе особено трудно да разбере накъде бие прозорливият Йоси. Лусканските главорези не търпяха натрапници в своите редици. Славата на Уолфгар бързо растеше и не един и двама по върховете на йерархията им започваха да се чувстват застрашени и несъмнено щяха да се опитат да поправят нанесените на репутацията им щети.

— Ти май го харесваш — по-скоро отбеляза, отколкото попита Йоси.

Арумн погледна към Уолфгар, който отново си пробиваше път през тълпата, и кимна примирено. Решението да наеме варварина бе продиктувано единствено от практични съображения, а не от приятелски чувства. Обикновено кръчмарят много внимаваше да не си създава никакви лични отношения с охраната, тъй като повечето от тях, скитници по душа, много често не се задържаха дълго при него или пък се превръщаха в трън в очите на някой влиятелен главорез и свършваха с разбит череп пред вратата на кръчмата. С Уолфгар, обаче, Арумн неволно бе изгубил част от резервираността си. Да прекарват заедно последните часове на нощта, след като клиентите си тръгнеха и заведението утихнеше, когато Уолфгар си пийваше на бара, а той се приготвяше за новия ден, се бе превърнало в приятен обичай. Кръчмарят искрено харесваше компанията на варварина. Беше установил, че след като обърне една-две чаши, младият мъж захвърля непроницаемата маска, зад която се криеше обикновено. Неведнъж двамата оставаха до зори — почти в захлас Арумн слушаше разказите му за мразовити северни земи, за приятели и врагове, които изглеждаха еднакво страшни, толкова, че косата му настръхваше. Толкова пъти бе чувал историята за Акар Кесел и кристалния отломък, че съвсем ясно си представяше лавината, помела склона на грамадата на Келвин и погребала нескопосния магьосник и древния, зъл Креншинибон.

А всеки път, когато Уолфгар заприказваше за тъмните тунели под джуджешкия Митрил Хол и идването на мрачните елфи, Арумн до късно не можеше да заспи, треперейки под топлите завивки, досущ както бе треперил като дете, след някоя от не по-малко страшните истории, които баща му разказваше край пламтящото огнище.

Да, Арумн Гардпек още отсега харесваше най-новия си служител много повече, отколкото трябваше.

— Защо не го поозаптиш? — довърши Йоси. — Току-виж ти докарал до главата Морик Разбойника или пък Дървотрошача.

Арумн потръпна при тази мисъл, която съвсем не му изглеждаше толкова невероятна. Вярно, Морик щеше да бъде по-предпазлив (и именно заради това, много по-опасен) — щеше да прекара седмици, дори месеци, преценявайки новата заплаха, преди да направи своя ход, ала самонадеяният Дървотрошач, безспорно най-могъщият човек (ако изобщо беше човек — мнозина твърдяха, че във вените му течала оркска и дори людоедска кръв), стъпвал някога в Лускан, със сигурност нямаше да прояви подобно търпение.

— Уолфгар — повика го Арумн и едрият мъж си проправи път през тълпата, за да отиде до бара. — Наистина ли трябваше да го изхвърляш на улицата?

— Сложи си ръката там, където не й е мястото — разсеяно отвърна Уолфгар. — Дели искаше да се отърве от него.

Арумн проследи погледа му към другия край на стаята, където стоеше Дели… Деления Кърти. Макар да нямаше и двайсет, тя вече от няколко години работеше в „Кривата сабя“. Беше съвсем дребничка, надали имаше много повече от метър и петдесет и беше толкова слаба, че мнозина смятаха, че у нея има нещо елфическо… Макар че, както Арумн добре знаеше, това се дължеше на твърде многото елфическо вино. Руса коса, отдавна неподстригвана и често не съвсем чиста, обрамчваше лицето й. Кафявите й очи отдавна бяха изгубили меката си невинност и бяха придобили сурова твърдост, светлата й кожа, невиждала достатъчно слънце от много отдавна, сега беше суха и позагрубяла. Енергичната й момичешка походка също си беше отишла, изместена от предпазливата стъпка на често преследвана жена. Ала въпреки това, у Дели имаше някакво очарование, някаква чувствена дяволитост, на която мнозина от посетителите на „Кривата сабя“, особено ако се бяха почерпили, не можеха да устоят.

— Ако смяташ да убиваш всеки, който се опита да пощипне Дели, само след седмица няма да имам и един клиент — сухо заяви Арумн и когато Уолфгар с нищо не показа да го е чул, добави: — Просто ги гони. Няма нужда да ги запращаш чак до Града на бездънните води.

При тези думи кръчмарят махна на тълпата, давайки знак, че е приключил с варварина.