Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Така че трябваше да хитрувам. Бях се промъкнал в Холоус през задния вход, като се преструвах на момче за поръчки. След това се справих с две брави и прекарах повече от час, наблюдавайки как разпитват другите студенти. Чух стотици въпроси и хиляди отговори.

Също така бях чул и какви са таксите за обучение, поискани от останалите студенти.

Най-ниската беше четири таланта и шест йота, но повечето бяха двойно по-високи. От един студент поискаха повече от трийсет таланта за обучението му. За мен щеше да е по-лесно да взема парче от луната, отколкото да събера толкова пари.

Имах два медни йота в джоба си и нямаше откъде да получа и едно огънато пени повече. Така че трябваше да ги впечатля. Дори повече от това — интелигентността ми трябваше да ги смути. Да ги смае.

Приключих с изброяването на мускулите на ръката и започвах да разказвам за лигатурите, когато Аруил ми махна с ръка да замълча и зададе следващия си въпрос:

— Кога би пуснал кръв на пациент?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Когато искам да умре? — попитах го несигурно.

Той кимна по-скоро на себе си.

— Магистър Лорен?

Магистър Лорен беше блед и изглеждаше неестествено висок дори докато седеше.

— Кой пръв е провъзгласен за крал на Тарвинтас?

— Посмъртно? Фейда Калантис. Иначе това е брат му Джарвис.

— Защо е рухнала Атуранската империя?

Замълчах, объркан от въпроса. Никой от другите студенти не беше разпитван толкова нашироко.

— Ами, господине — бавно казах аз, за да спечеля няколко кратки мига, в които да помисля, — донякъде, защото крал Налто бил неспособен маниак с огромно его. Донякъде заради промените в църквата, която осъдила ордена на амирите, представляващ съществена част от силата на Атур. Донякъде причината била и в това, че войниците се биели в три различни завоевателни войни по едно и също време и високите данъци предизвикали бунт в земите, които вече били част от империята. — Наблюдавах изражението на магистъра, като се надявах, че той ще даде знак, когато реши, че е чул достатъчно. — Също така те намалили стойността на своите монети, подкопали общоприетия закон за желязото и се опълчили срещу Адем. — Свих рамене и продължих: — Но, разбира се, причините са били по-сложни от всичко това.

Изражението на магистър Лорен остана непроменено.

— Кой е най-великият човек, който някога е живял? — попита след кратко кимване.

Още един въпрос, в чийто отговор не бях сигурен. Замислих се.

— Илиен.

Магистър Лорен примигна веднъж безизразно.

— Магистър Мандраг?

Мандраг беше гладко избръснат и с гладко лице, а костеливите му ръце бяха изцапани с десетки различни цветове.

— Ако ти трябва фосфор, откъде ще го вземеш?

За момент гласът му толкова ми заприлича на гласа на Абенти, че отговорих, без да се замислям:

— От аптекаря!

Един от магистрите в другия край на масата се засмя и аз прехапах приказливия си език.

Мандраг леко се усмихна и немощно си пое дъх.

— Достъпът до аптеката е забранен.

— Мога да го получа от урина — бързо отвърнах аз. — Ако разполагам с пещ и достатъчно време.

— Колко от нея ще ти е необходимо, за да получиш две унции чист фосфор? — Той разсеяно изпука кокалчетата на ръцете си.

Спрях за момент, за да помисля, тъй като и това беше нов въпрос.

— Най-малкото сто и шейсет литра, магистър Мандраг, в зависимост от качеството на материала.

Настъпи дълго мълчание, докато той пукаше кокалчетата си едно по едно.

— Кои са трите най-важни правила на химика?

Това го знаех от Бен.

— Сложи ясен етикет. Мери два пъти. Яж другаде.

Той кимна, а на устните му продължаваше да играе лека усмивка.

— Магистър Килвин?

Килвин беше кеалдиш, широките му рамене и острата черна брада ми напомниха вида на мечка.

— Така — промърмори той и скръсти едрите си ръце пред гърдите си, — как ще направиш вечногоряща лампа?

Всеки един от останалите осем магистри направи някакъв жест на отчаяние или издаде някакво възклицание.

— Какво? — попита Килвин, като раздразнено ги огледа. — Това е моят въпрос и е мой ред да питам. — Той отново насочи вниманието си към мен. — И така — как би я направил?

— Ами — бавно казах аз, — вероятно бих започнал с някакво махало. След това ще го обвържа към…

— _Краем._ Не. Не по този начин. — Килвин изръмжа няколко думи и започна да удря с юмрук по масата, като всяко тупване на ръката му беше съпроводено от отривисто избухване на червеникава светлина, която избликваше от ръката му. — Без симпатия. Не искам _вечносветеща_ лампа. Искам _вечногоряща_.

Той ме погледна отново и ми се озъби, все едно имаше намерение да ме изяде.

— Литиева сол? — Попитах, без да се замислям, но после бързо размислих. — Не, натриево масло, което гори в затворен… не, по дяволите — смотолевих и накрая спрях — на останалите кандидати не им се бе наложило да се справят с въпроси като този.

Той ме прекъсна с кратко махване на ръка.

— Достатъчно. По-късно ще говорим за това. Елкса Дал.

Отне ми известно време, докато се сетя, че Елкса Дал е следващият магистър. Обърнах се към него. Той изглеждаше като първообраза на зловещия магьосник, който задължително присъства в толкова много лоши атурански пиеси. Сурови тъмни очи, слабо лице, къса черна брада. Като се има предвид всичко това, изражението му се оказа доста приятелско.

— Кои са думите за първото паралелно кинетично обвързване?

Бързо ги казах.

Той не изглеждаше изненадан.

— Какво беше обвързването, което магистър Килвин използва само преди малко?

— Капациторално кинетично светене.

— Какъв е синодичният период?

Погледнах го объркано.

— На луната ли?

Въпросът нямаше особена връзка с предишните два.

Той кимна.

— Приблизително седемдесет и два дни и една трета, господине.

Той сви рамене и се усмихна кисело, сякаш бе очаквал да ме хване неподготвен с последния си въпрос.

— Магистър Хеме?

Хеме ме погледна над преплетените си пръсти.

— Колко живак е необходим, за да се редуцират два гила бяла сяра? — надуто попита той, все едно вече беше получил грешен отговор.

Едно от нещата, което научих по време на тайното си наблюдение, бе, че магистър Хеме беше най-противният сред групата преподаватели. Той изпитваше наслада от това да притеснява студентите и правеше всичко възможно, за да ги дразни и обърка. Той обичаше да задава подвеждащи въпроси.

За мой късмет, точно този въпрос вече бях чул да задава на други кандидати.

Работата е там, че _не можете_ да редуцирате бяла сяра с помощта на живак.

— Ами… — проточих аз, като се преструвах, че в момента мисля върху отговора, и наблюдавах как самодоволната усмивка на Хеме става все по-широка. — Предполагам, че имахте предвид _червена_ сяра — в този случай ще са необходими около четирийсет и една унции, господине — отвърнах му с още по-широка усмивка, показвайки всичките си зъби.

— Изброй деветте първични заблуди — рязко каза той.

— Опростяване, обобщаване, повторение, съкращаване, аналогия, невярна причинно-следствена връзка, семантизъм, неуместност…

Спрях, защото не можех да си спомня наименованието, възприето за последната. С Бен я наричахме „Налт“, от император Налто. Това, че не успях да си спомня истинското й наименование, ме огорчи, тъй като го бях прочел в „Реторика и логика“ само преди няколко дни.

Раздразнението ми трябва да бе проличало на лицето ми, защото Хеме ме погледна намръщено, докато мълчах, и каза:

— Значи в крайна сметка не знаеш всичко? — Той се облегна назад на стола си с доволно изражение.

— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че имам какво да науча — хапливо отвърнах аз, преди да успея да овладея езика си. От другия край на масата Килвин започна да се смее с дълбокия си смях.

Хеме отвори уста, но преди да може да каже каквото и да е, ректорът го погледна и той замълча.

— Сега да видим — започна ректорът. — Аз мисля…

— Аз също искам да задам няколко въпроса — каза мъжът от дясната страна на ректора.

Имаше странен акцент, който не ми беше съвсем познат.

Или пък самият му глас имаше особен резонанс.

Когато той заговори, всички на масата се размърдаха леко и след това застанаха неподвижно като листа, докоснати от вятъра.

— Магистре на имената — каза ректорът, а в гласа му имаше едновременно и уважение, и безпокойство.

Елодин беше по-млад от останалите с поне десетина години. Гладко избръснат и с дълбоки очи. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и в него нямаше нищо, което особено да привлича вниманието, с изключение на начина, по който седеше — в един момент наблюдаваше нещо съсредоточено, а в следващия вече беше отегчен и зяпаше тавана над главата си.

Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.

Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.