Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Глава 10

Неочаквана и неудовлетворителна разплата

Уолфгар кръстосваше подножието на планината с бърза и уверена стъпка, с надеждата някое чудовище да го открие и нападне, давайки му по този начин възможност да отприщи яростта, която клокочеше в гърдите му. На няколко пъти се натъкна на дири и се опита да ги проследи, ала не беше пазител и макар да се справяше отлично с тежкия живот в тундрата, търсаческите му способности не можеха да се мерят с тези на мрачния елф.

Същото се отнасяше и до умението му да се ориентира. Когато на следващия ден се изкачи до върха на поредния хълм, установи, че е оставил планината зад гърба си — в краката му се простираха равните, южни земи. Погледна назад, към Гръбнака на света, където несъмнено щеше да му е много по-лесно да намери битката, която търсеше. Ала полята, които се бяха ширнали пред него, го мамеха и той непрестанно обръщаше очи към тях, към горите, които тъмнееха на много места, и към неизвестните пътища, които ги прорязваха. Нещо в сърцето му трепна, копнеж по далечни земи и открити пространства, желание да се отскубне от примката на сковаващия живот, който водеше в Долината на мразовития вятър. Може би някъде там щеше да открие нови изживявания, които да му помогнат да се отърси от бъркотията от образи, бушуваща в съзнанието му. Може би, ако се откъснеше от познатото ежедневие, щеше да успее да се отдалечи и от ужаса на спомените от Бездната.

Кимвайки, за да си вдъхне увереност, Уолфгар пое надолу по стръмния южен склон. Няколко часа по-късно се натъкна на нови следи (най-вероятно оркски), но ги отмина. Докато слънцето достигне западния хоризонт, той вече бе оставил планината зад гърба си. Поспря, за да погледа залеза — огромни оранжеви и червени пламъци багреха тъмните облаци и изпъстряха небето с великолепни, искрящи шарки. Тук-таме, където облаците изтъняваха, прозираше по някоя блещукаща звездичка, ярка точица на фона на тъмното небе. Варваринът остана загледан в него, докато и последният цвят не избледня, а над полето и по небосклона се спусна мрак. Над главата му се надбягваха облаци, звездите ту припламваха, ту отново угасваха. Това, изведнъж си помисли Уолфгар, бе миг на обновление. Това бе мигът на неговото прераждане, ново начало за човек, който бе сам на света, човек, решен да се съсредоточи единствено върху настоящето и да загърби миналото, оставяйки бъдещето само да се подреди.

Най-сетне се раздвижи и тръгна да си потърси място за нощуване. Разположи се под надвисналите клони на висока ела, където, напук на твърдата му решимост, кошмарите отново го откриха.

Въпреки това, когато на другия ден отново пое на път, километрите сякаш се топяха под твърдата му крачка, докато уверено следваше вятъра, птиците и лъкатушещите, пролетни потоци.

Плодове и дивеч имаше в изобилие и с всеки изминал ден му се струваше, че миналото все по-малко спъва крачките му, докато примката на ужасяващите кошмари като че ли става мъничко по-хлабава.

Ала ето че един ден се натъкна на необичаен тотем — невисок, забит в земята прът, с връх във формата на пегас — и изведнъж усети как се връща назад във времето, към една случка, запечатала се съвсем ясно в съзнанието му и станала преди много години, когато заедно с Дризт, Риджис и Бруенор бяха тръгнали да търсят древните. Сребърни зали. Част от него му нашепваше да се обърне и да побегне възможно най-далеч от тотема и това място, но един спомен, една отдавна дадена клетва за мъст, не му даваше мира. Без да мисли, Уолфгар се огледа наоколо и като откри скорошни следи, тръгна подире им. Не след дълго достигна ниско възвишение, от чийто връх ясно видя лагер с палатки от еленова кожа, между които се разхождаха високи, тъмнокоси хора.

— Небесните жребци — прошепна младият мъж, припомняйки си варварското племе, присъединило се към тяхната битка с един оркски отряд.

След като орките бяха разгромени, новодошлите плениха Уолфгар, Риджис и Бруенор. Наистина, варварите се отнесоха към тях сравнително добре, а на Уолфгар дори дадоха възможност да си премери силите със сина на вожда — двубой, който той с лекота спечели. След това, по стара варварска традиция, му предложиха да се присъедини към племето. За съжаление, като изпитание за верността му, му наредиха да убие Риджис, нещо, което Уолфгар никога не би сторил. С помощта на Дризт приятелите успяха да избягат, но шаманът на небесните жребци, Валрик Пронизващото око, използва зла магия, за да превърне Торлин, сина на вожда, в ужасяващо чудовище.

Приятелите се бяха справили с него и там, над обезобразеното, прекършено тяло на доблестния Торлин, Уолфгар, син на Беорнегар, се закле да отмъсти за смъртта му.

Младият мъж усети как ръцете му се навлажняват ръце, които инстинктивно бяха стиснали дръжката на могъщия Щитозъб. Присви очи и се взря в далечния лагер. Не след дълго различи слабовата, очевидно развълнувана фигура, която изтича покрай една от палатките.

Нищо чудно Валрик вече да не беше между живите, напомни си Уолфгар — в крайна сметка, шаманът още тогава си беше възстар. И този път част от него му нашепна да си върви, да се спусне по другия склон на възвишението и да побегне — далеч от тази среща и от всичко, което би му напомнило за някогашния му живот.

Ала образът на сломеното, осакатено тяло на Торлин, наполовина човек, наполовина крилат кон, се бе запечатал в съзнанието му и не му даваше покой.

Не след дълго вече наблюдаваше лагера толкова отблизо, че без проблем различаваше отделните фигури.

Толкова отблизо, че ясно видя — небесните жребци преживяваха тежки времена. А и тежки битки, както личеше от немалкото ранени, налягали навсякъде из бивака. Броят на палатките и на хората (предимно жени, деца и старци) също бе по-малък, отколкото Уолфгар го помнеше. Загадката като че ли се изясняваше от дългата редица (поне четиридесет) прътове, които се издигаха в южната част на лагера и върху които бяха набучени оркски глави. От време на време отгоре им се спускаше по някоя граблива птица, настаняваше се сред рошавите коси и лакомо започваше да кълве очите и ноздрите на гнусните създания.

Гледката на очевидно западналото племе истински нарани Уолфгар — макар да се бе зарекъл да отмъсти на шамана им, той знаеше, че небесните жребци са доблестен народ, който по обичаи доста приличаше на неговите събратя. Поколеба се дали да не се откаже и тъкмо се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си зърна от една палатка да изскача кльощав мъж, стар, но кипящ от енергия, облечен в бели одежди, които се разстилаха като крила зад гърба му, колчем разпереше ръце. Още по-издайническа бе украсената с голям изумруд превръзка, която покриваше едното му око. Откъдето и да минеше старецът, събратята му почтително свеждаха поглед, едно детенце дори изтича да му целуне ръка.