Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да

мълвя.

— поет! — Лицето на Фелуриан просветна. — трябваше да позная, че си поет по начина,

по който се движеше тялото ти.

Отново бях сварен неподготвен от нежната омайност на гласа ѝ. Не че изричаше думите

задъхано, дрезгаво или страстно. Не правеше нищо толкова безвкусно и престорено. Но

когато говореше, не можех да се въздържа да не помисля, че дъхът идва от гърдите ѝ, през

меката сладост на гърлото ѝ и след това се оформя от внимателната игра на устните, зъбите

и езика ѝ.

Тя се приближи, като се примъкваше през възглавниците на ръце и колене.

— приличаше на поет — страстен и красив. — Гласът ѝ не беше по-силен от дъх, когато

хвана лицето ми в ръцете си. — поетите са по-нежни и казват хубави неща.

Досега бях чувал само един човек с подобен глас. Елодин. В някои редки случаи гласът

му изпълваше стаята, сякаш самият свят го слушаше.

Гласът на Фелуриан не беше звънлив. Той не изпълваше горската поляна. Нейният глас

беше като затишие пред лятна буря. Беше нежен като докосването на перо. От него сърцето

ми се опитваше да изскочи от гърдите.

Когато говореше по този начин, даже когато ме наричаше „поет“, това не ме караше да

настръхна или да заскърцам със зъби. От нейните устни звучеше като най-сладкото нещо, с

което може да бъде наречен един мъж. Такава беше силата на гласа ѝ.

Фелуриан плъзна върховете на пръстите си по устните ми.

— целувките на поетите са най-хубавите. ти ме целуваш тъй, както свещта целува

пламъка. — Тя докосна със същата ръка собствените си устни и в очите ѝ проблесна

споменът.

Взех ръката ѝ и нежно я стиснах. Винаги съм си мислел, че ръцете ми са изящни, но до

нейните те изглеждаха животински и груби. Издишах към дланта ѝ и казах:

— Целувките ти са като слънчева светлина върху устните ми.

Тя сведе очи. Крилата на пеперудите затанцуваха върху клепачите ѝ. Усетих безумна

нужда да се отпусна и да забравя и започнах да проумявам. Това беше магия, но тя не

приличаше на нищо познато. Не беше симпатия или сигалдрия. Фелуриан караше мъжете да

обезумяват от желание по същия начин, по който аз отдавах топлината на тялото си. Това

беше нещо естествено за нея, но тя можеше да го контролира.

Погледът ѝ се насочи към купчината с моите дрехи и вещи, разхвърляни в единия край на

поляната. Те изглеждаха някак не на място между меките цветове на коприната. Видях, че

очите ѝ се спряха върху калъфа на лютнята ми. Тя замръзна.

— мелодичен поет ли е моят пламък? пее ли той? — Гласът ѝ потрепери и аз усетих

напрежението в тялото ѝ, докато очакваше отговора ми.

Тя ме погледна. Усмихнах ѝ се.

Фелуриан се затича и донесе калъфа, както дете донася новата си играчка. Когато го взех

от нея, видях, че очите ѝ са широко отворени и… влажни?

Погледнах в тях и внезапно прозрях какъв навярно е животът ѝ — беше на хиляда години

и сигурно бе самотна от време на време. Ако искаше компания, трябваше да съблазнява и да

примамва. И за какво? За компания за една вечер? За един час? Колко дълго можеше да

изкара някой мъж, преди волята му да се пречупи и той да стане безмозъчно раболепен като

умилкващо се куче? Едва ли беше много.

И кого можеше да срещне тя в гората? Фермери и ловци? Какво забавление можеха да ѝ

предложат те, превърнати в роби на страстта ѝ? За момент изпитах съжаление към нея.

Самотата ми беше позната.

Извадих лютнята от калъфа и започнах да я настройвам. Ударих един акорд за проба и

внимателно я донастроих. Какво да изсвиря за най-красивата жена на света?

Всъщност не беше много трудно да реша. Баща ми ме бе научил да преценявам

публиката. Засвирих „Сестрите Флин“. Няма да се изненадам, ако не сте чували за нея. Това

е весела и игрива песен за две сестри, които клюкарстват, докато спорят за цената на

маслото.

Повечето хора искат да чуят романтични, любовни истории и разкази за легендарни

приключения. Но какво бихте изсвирили на някого, ако той самият е легенда? Какво бихте

изпели на жена, която от векове е тема на тези романтични истории? Ще ѝ изпеете песните

на обикновените хора. Поне се надявах да постъпвам правилно.

В края тя запляска възхитено.

— още! още? — Тя се усмихна с надежда и вдигна глава, превръщайки думите си в молба.

Очите ѝ бяха широко отворени, нетърпеливи и изпълнени с благоговение.

Изсвирих ѝ „Ларм и неговата халба бира“, после „Дъщерите на ковача“. Изпълних ѝ една

смешна песен за свещеника, който гонел глава. Бях я написал, когато бях десетгодишен, и

така и не ѝ бях измислил име.

Фелуриан се разсмя и започна да ме аплодира. Тя покриваше устата си с ръка, когато се

изненадаше, и закриваше очи, когато беше смутена. Колкото повече свирех, толкова повече

ми заприличваше на млада селска съпруга, която за пръв път е отишла на панаир и е

изпълнена с неподправена радост. Лицето ѝ сияеше от простодушно възхищение, а очите ѝ

бяха широко отворени от учудване.

И, разбира се, беше прелестна. Съсредоточих се върху пръстите си, за да не мисля за това.

След всяка песен тя ме награждаваше с целувка, което ме затрудняваше да избера какво

да изсвиря след това. Не че имах нещо против. Доста бързо осъзнах, че предпочитам

целувките пред монетите.

Изсвирих ѝ „Калайджията Танер“. Нека ви кажа нещо — картината на Фелуриан, която

пееше с тихия си, тънък глас припева на любимата ми пиянска песен, никога няма да

избледнее от паметта ми. До края на живота ми.

През цялото това време усещах как магията, която тя упражняваше над мен, постепенно

намалява. Вече можех да си поема дъх. Отпуснах се и си позволих да се отдалеча малко от

центъра на „сърцето от камък“. Безстрастното спокойствие може да е полезно за

съзнанието, но не помага особено за изпълняването на неустоима музика.

Свирих в продължение на часове и накрая вече се чувствах като самия себе си. С което

искам да кажа, че можех да гледам Фелуриан с чувствата, които обичайно бихте изпитали,

ако гледате най-красивата жена в света.

Все още си я спомням, как седеше гола между възглавниците, а във въздуха между нас

танцуваха пеперуди, оцветени в сумрачни цветове. Трябваше да съм мъртвец, за да не

изпитвам възбуда. Но поне контролирах съзнанието си и бях благодарен за това.

Тя издаде звук на разочарование, когато прибрах лютнята в калъфа.

— уморен ли си? — попита с лек намек за усмивка. — ако знаех, нямаше да те

изтощавам толкова, сладък поете.

Усмихнах ѝ се с най-хубавата си извинителна усмивка.

— Съжалявам, но вече май става късно. — Всъщност здрачът на небето беше обагрен във

все същия нюанс на пурпурно, който бях видял, когато се събудих, но аз продължих: —

Трябва да бързам, ако искам да се срещна с…

Съзнанието ми се вцепени толкова бързо, колкото ако някой ми бе нанесъл силен удар

по тила. Почувствах страст — необуздана, пламенна и неутолима. Изпитвах нуждата да я

имам, да притисна тялото ѝ в моето и да вкуся дивата сладост на устните ѝ.

Единствено благодарение на обучението си в Арканум успях да съхраня представата за

собствената си идентичност. Дори и с негова помощ едва смогвах да я запазя.

Фелуриан седна с кръстосани крака на възглавниците срещу мен. Лицето ѝ беше

разгневено и ужасяващо, а очите ѝ — студени и сурови като далечни звезди. С преднамерено

спокойствие тя бутна от рамото си една пеперуда, която бавно размахваше криле. В този

прост жест имаше толкова ярост, че стомахът ми се сви, когато осъзнах едно нещо: никой

никога не напускаше Фелуриан. Никога. Тя държеше мъжете, докато телата и умовете им се

пречупеха под напрежението на обичта към нея. Държеше ги, докато ѝ омръзнеха, а когато

ги отпратеше, мъжете полудяваха, защото се налага да я напуснат.

Бях безсилен. Бях нещо ново за нея. Бях играчка, която беше любима, защото е най-

новата. Можеше да мине дълго време, преди да ѝ омръзна, но този момент щеше да настъпи.

И когато накрая ме освободеше, съзнанието ми щеше да се разкъса от копнеж по нея.

97.

Кръв и горчилка

Докато седях, заобиколен от коприна, и постепенно губех самоконтрола си, усетих как

вълна от студена пот облива тялото ми. Стиснах челюсти и почувствах как в гърдите ми се

разгаря искрица гняв. В моя живот умът ми е бил това, на което винаги съм можел да