Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

— Той те чува! — изкрещях бясно на Мартен. — Стреляй! Подготвя ги за нещо!

Следотърсачът се прицели в дървото в центъра на лагера. Вятърът го блъскаше, докато

той продължаваше да се моли:

Техлу, ти, който си бил преди това Менда,

бди над мен в името на Менда,

в името на Периал,

в името на Ордал,

в името на Андан.

Бди над мен.

Водачът на бандитите завъртя глава, сякаш оглеждаше небето. Нещо в движението му ми

се стори ужасно познато, но съзнанието ми се замъгляваше все повече, докато измръзването,

причинено от обвързването, ме стягаше все по-силно в хватката си. Водачът се обърна,

отправи се към палатката си и се скри вътре.

— Стреляй в дървото! — изкрещях аз.

Мартен пусна стрелата си и аз видях как тя се заби в дънера на масивния дъб, който се

извисяваше в средата на лагера на бандитите. Започнах да ровя из калта за някоя от стрелите

на следотърсача и се разсмях при мисълта за онова, което щях да се опитам да направя.

Можеше и нищо да не се получи. Това можеше и да ме убие. Само подхлъзването беше

достатъчно… Но това нямаше значение. Вече бях мъртъв, освен ако не намерех начин да се

затопля и да се изсуша. Скоро щях да изпадна в шок. Може би дори вече бях изпаднал.

Ръката ми се сключи около стрелата. Разделих съзнанието си на шест части, изкрещях

обвързванията си и забих стрелата дълбоко в подгизналата земя.

— Както е отгоре, така да е и отдолу! — изкрещях аз шега, която само някой от

Университета би могъл да разбере.

Мина секунда. Вятърът утихна.

После дойде белотата. Ярката светлина. Шумът. Аз падах.

Не остана нищо.

92.

Таборлин Великия

Събудих се. Бях загрят и сух. Беше тъмно.

Чух познат глас да задава въпроси.

След това прозвуча гласът на Мартен, който казваше:

— Той направи всичко. Той го направи.

Последваха нови въпроси.

— Никога няма да кажа, Ден. Кълна се в бога, няма да го направя. Не искам да мисля за

това. Ако искаш, ти сам го попитай.

Отново въпроси.

— Щеше да разбереш, ако го беше видял. Тогава нямаше да искаш да научиш повече. Не

заставай на пътя му. Видях какво прави, когато се ядоса. Това е всичко, което ще кажа. Не

заставай на пътя му.

Още въпроси.

— Зарежи това, Ден. Той ги избиваше един по един. След това сякаш леко се побърка.

Той… Не. Единственото, което ще кажа, е, че според мен той призова светкавицата. Сякаш

беше самият бог.

„Като Таборлин Великия“ — помислих си аз. Усмихнах се и заспах.

93.

Всички наемници

След четиринайсет часа сън се чувствах свеж като репичка. Това, изглежда, изненада

другарите ми, защото ме бяха открили в безсъзнание, студен и покрит с кръв. Съблекли ме,

леко поразтрили крайниците ми, след което ме увили в одеяла и ме сложили да легна в

единствената оцеляла палатка на бандитите. Останалите пет били изгорели, затрупани или

изгубени, когато една огромна като колона светкавица ударила големия дъб, извисяващ се в

средата на лагера.

Следващият ден беше облачен, но за щастие не валеше дъжд. Първо се погрижихме за

раните си. Хеспе беше уцелена със стрела в крака, когато часовият ги изненада. Дедан

имаше дълбока порезна рана на едното рамо, което си беше доста голям късмет, като се има

предвид, че беше нападнал часовия с голи ръце. Когато го попитах за това, той отвърна, че

просто нямал време да извади меча си.

Мартен имаше яркочервена цицина над веждата, получена, когато го бях ритнал или

когато го бях влачил. Тя беше мека на пипане, но следотърсачът твърдеше, че поне десетина

пъти са го удряли по-зле в кръчмарски сбивания.

След като се възстанових от измръзването от обвързване, се чувствах добре. Виждах, че

другарите ми са изненадани от внезапното ми завръщане от дверите на смъртта, и реших да

ги оставя да се чудят. Малко загадъчност нямаше да навреди на репутацията ми.

Превързах раната, където стрелата бе закачила рамото ми, и се погрижих за няколкото

синини и одрасквания, с които незнайно как се бях сдобил. Освен това имах и дълго, плитко

порязване — онова, което сам си бях направил на ръката, но не беше нужно да се шие.

Темпи не беше ранен и бе все така невъзмутим и непроницаем.

Следващото нещо, с което се заехме, бе да се погрижим за мъртвите. Докато бях в

безсъзнание, останалите от групата бяха извлекли повечето изгорени, безжизнени тела в

единия край на поляната. Общата сметка беше следната:

Един часовой, убит от Дедан.

Двамата, които бяха изненадали Темпи в гората.

Тримата, които бяха оцелели от светкавицата и се бяха опитали да избягат. Мартен беше

уцелил единия, а Темпи беше ликвидирал другите двама.

Седемнайсет изгорени, смазани или убити по някакъв друг начин от светкавицата. От тях

осем са били мъртви или смъртно ранени още преди това.

Открихме следите на един часови, който беше наблюдавал всичко от северната част на

хребета. Когато ги намерихме, те вече бяха на един ден и никой от нас нямаше и най-

малкото желание да го преследва. Дедан изтъкна, че може да е по-добре да го оставим жив,

за да разпространи слуха за това драматично поражение сред хората, които се замислят дали

да не си изкарват прехраната с бандитство. Най-сетне и двамата бяхме на едно мнение за

нещо.

Тялото на водача не беше измежду онези, които бяхме открили. Голямата палатка, в

която се бе мушнал, бе смазана под части от строшения ствол на огромния дъб. Тъй като

имахме достатъчно неща за вършене, решихме засега да оставим трупа му там.

Вместо да се опитаме да изкопаем двайсет и три гроба или пък дори един общ гроб,

достатъчно голям, за да побере всички тела, ние направихме погребална клада и я

запалихме, докато околната гора все още бе мокра от дъжда. Използвах уменията си, за да е

сигурно, че тя ще гори буйно и без прекъсване.

Но имаше и още едно тяло — часовият, когото Мартен беше застрелял и чийто труп бях

използвал. Докато другарите ми бяха заети със събирането на дърва за кладата, аз отидох до

южния край на хребета и открих мястото, където Темпи го беше покрил с елови клони.

Дълго гледах тялото, преди да го отнеса в южна посока. Намерих уединено място под

една върба и го затрупах с камъни. После се скрих в храстите и започнах да повръщам тихо и

обилно.

* * *

Светкавицата? Ами, тя трудно може да бъде обяснена — бурята над главите ни,

галваничното обвързване с две подобни стрели и опитът ми да заземя дървото по-здраво от

всякакъв гръмоотвод, — но, честно казано, не знам дали имам правото да си припиша

заслугата за това кога и къде удари тя. Ала историята гласи, че аз съм я призовал и тя е

дошла.

Останалите от групата твърдяха, че когато светкавицата ударила, тя не била само една, а

били няколко в бърза последователност. Дедан я описваше като „стълб от бял огън“ и

казваше, че е разтърсила земята толкова силно, че той не успял да се задържи на крака.

Така или иначе, независимо каква бе причината, от внушителния дъб бе останал само

обгорен дънер, горе-долу с височината на вулканична скала. Наоколо лежаха разхвърляни

огромни късове от дървото. По-малките дървета и храсти се бяха запалили, но дъждът ги

беше изгасил. Повечето от дългите дъски, използвани от бандитите за техните укрепления,

бяха разбити на парчета, големи, колкото върха на пръста, или бяха превърнати във въглени.

От основата на дървото тръгваха две огромни бразди от разровена пръст, от които поляната

изглеждаше така, сякаш някакъв безумец я е изорал с рало или пък гигантски звяр я е

изровил с ноктите си.

Въпреки това останахме в бандитския лагер цели три дни след победата ни. Потокът ни

осигуряваше изобилие от вода, а остатъците от провизиите на разбойниците превъзхождаха

нашите. По-важното бе, че след като успяхме да съберем малко от оцелелия дървен материал

и платнища, всеки от нас можеше да си позволи лукса да си направи палатка или навес.

Сега, когато работата ни беше приключена, напрежението, което тормозеше групата,

изчезна. Дъждът спря, вече не беше необходимо да крием огъня си и състоянието на Мартен

започна да се подобрява. Дедан и Хеспе се държаха любезно помежду си и Дедан почти спря

глупавите си заяждания с мен.

Но въпреки облекчението, че работата ни е свършена, положението не беше съвсем

спокойно. Вечер не си разказвахме истории, а Мартен гледаше да страни от мен, когато бе

възможно. Едва ли можех да го виня, като се има предвид какво бе видял.