Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Двадесет и първа

Прахосано обаяние

— Имам работа в Лускан, за която трябва да се погрижа! — негодуваше Морик. — Задействал съм толкова много неща — връзки и сделки, и какво ли не! — а сега, заради теб и твоите приятели всичко ще иде нахалост!

— Но пък дългите, зимни нощи ще ти донесат много наслада — усмихна се Белани и се протегна изкусително върху купчината меки кожи.

— Това няма… е, да, така е — съгласи се Морик и поклати глава. — Аз не се оплаквам от теб, знаеш го, нали?

— Твърде много говориш — рече Белани и протегна ръка към него.

— Аз… аз… Не, така не може! Не сега! Имам работа…

— По-късно.

— Сега!

Белани се усмихна широко, претърколи се и се протегна. Възмущението на Морик трябваше да почака. Все пак, по-късно същия ден, той отново подхвана оплакванията си и продължи да натяква на Белани, че уж краткото пътуване, на което го бе взела, ще му струва прескъпо.

— Нямаше как да го избегна — обясни магьосницата. — Трябваше да те доведа тук, а после зимата ни изненада.

— И не ми е позволено да си тръгна?

— О, върви си, ако искаш. Но пътят дотам е дълъг и труден… мислиш ли, че ще стигнеш до Лускан в разгара на зимата?

— Ти ме доведе тук, значи ти трябва да ме върнеш обратно!

— Невъзможно — спокойно отвърна Белани. — Не съм в състояние да те телепортирам толкова надалеч. Навярно бих могла да отворя няколко магически портала, но не достатъчно, за да стигнем чак до Лускан. Освен това изобщо не обичам студа, Морик. Ама никак.

— Значи Шийла Крий ще трябва да измисли друг начин да ме върне вкъщи — заяви Морик и си обу панталоните…

… или поне се опита, тъй като едва бе успял да ги вдигне до глезените си, когато Белани махна с ръка и той бе връхлетян от силен вятър, който го събори по гръб.

Морик се надигна на колене и с мъка се изправи.

— Много смешно — мрачно рече той и я изгледа сърдито, ала още преди да довърши, видя, че Белани изобщо не се усмихва.

— Значи смяташ да отидеш при Шийла Крий и да поискаш да те върне у дома? — попита тя.

— Защо не?

— Защото тя ще те убие. Шийла не те харесва особено и иска да се махнеш оттук точно толкова, колкото и ти самият, но въпреки това няма да си мръдне и малкия пръст, за да ти помогне да си отидеш. Най-много да позволи на някоя от човекоядките си да изхвърли мъртвото ти тяло в морето. Не, Морик, единственото, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш много-много. Вдигаме платна веднага щом се запролети и най-вероятно ще се държим до брега, така че ще можем да те оставим близо до Лускан или дори в самия Лускан, стига да сме сигурни, че Дюдермонт не ни е заложил капан.

— Дотогава ще съм се превърнал в просяк!

— Е, ако предпочиташ да си умреш богат, върви при Шийла и й кажи какво искаш — разсмя се Белани и като се претърколи, се загърна в дебелите кожи знак, че за нея разговорът е приключил.

Морик дълго остана на мястото си, без да сваля поглед от нея. Харесваше я, наистина я харесваше и бе сигурен, че да прекара зимата с нея би било чудесно. Пък и тук имаше още няколко жени, включително една-две доста привлекателни. Джул Пепър, например. Ами да, зимата май щеше да се окаже още по-приятна, отколкото той си мислеше.

Морик прогони тази идея от главата си почти мигновено. Трябваше много да внимава, при положение че се намира в подобна опасна компания. Горко му, ако разгневеше Белани с опитите да се позабавлява с Джул. Потръпна само при мисълта за онова, което Белани бе в състояние да му причини. Открай време мразеше да си има вземане-даване с каквито и да било магьосници, тъй като не можеше да ги заблуди, както правеше с обикновените хора, а пък те можеха да го взривят на хиляди късчета, преди той да успее да ги доближи. Според Морик, магьосниците просто не играеха честно.

Да, трябваше много да внимава да не събужда излишна ревност.

А може би точно там беше проблемът, каза си той, мислейки за очевидната неприязън на Шийла. Може би огнената главатарка на пиратите не одобряваше приятеля на Белани именно защото тя самата си нямаше никого, който да я сгрее в дългите зимни нощи.

Лукава усмивка плъзна по лицето на Разбойника, докато гледаше спящата Белани.

— Ех, Шийла! — прошепна той и се зачуди дали изобщо ще иска да се върне у дома, след като прекара известно време с Шийла.

Може би тук го чакаха много по-големи богатства, отколкото някога щеше да има в Лускан.

Чогуруга гневно кръстосваше огромната стая, замеряйки всеки, който не успееше да се дръпне навреме, с каквото й попадне.

— Батунк! — не спираше да вие тя. — Батунк, къде си!

Скъпоценното й синче беше излязло начело на грабителски отряд — поход, който трябваше да трае не повече от няколко дни. Оттогава бяха минали почти десет дена, а от Батунк нямаше и следа.

— Сняг много дълбок — спокойно се обади Блуг, който се бе излегнал в огромен хамак (подарък от Шийла Крий), така че масивните му крака висяха от двете страни на плетената люлка.

Чогуруга се втурна към него и с един замах го изтърси от хамака:

— Ако научи, че ти наранил…

— Батунк излязъл — все така спокойно й напомни Блуг, било защото не искаше да се нахвърля върху красивата си жена, било защото не искаше да се присмива на очевидната й истерия. — Той или се върне, или не. Блуг няма излезе търси го.

Простичката логика (достатъчно проста, за да може дори Чогуруга да я разбере) не успя да успокои човекоядката, но поне я накара да отклони вниманието си от Блуг.

Виейки отчаяно, тя се обърна и отново започна да кръстосва стаята.

В действителност синът й не за първи път закъсняваше след подобни мисии, ала този път беше различно и то не само заради свирепата буря, извила се най-неочаквано. Този път, Чогуруга го усещаше с цялото си същество, се бе случило нещо ужасно. Гибел беше сполетяла скъпия й Батунк.

Този път той нямаше да се завърне.

Човекоядката бе напълно сигурна.

Морик се ухили широко и като извади от малката кожена кесийка на пояса си още един бокал — красив предмет, изработен от сребро и фино стъкло, го постави на масичката пред Шийла Крий.