Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Дванадесета глава

Статуята с теменужени очи

— По-тихо, глупаци такива! — тихичко се скара Гейзел, когато светлините на пристанището изникнаха пред малката лодка. — Искам да слезем на брега, без да ни усетят.

Тримата гребци, грамадни полулюдоеди, които просто не можеха да пипат по-леко, замърмориха, но се опитаха да не вдигат толкова шум. Не успяха, разбира се, но Гейзел не каза нищо — знаеше, че правят всичко по силите си. С какво облекчение щеше да се раздели със сегашните си спътници, чиито имена не знаеше, но които за себе си беше кръстила Буцата, Сръдльото и Тъпака.

Седнала на носа, тя се взираше към брега, търсейки пътеводна светлина. Беше идвала в Града на бездънните води безброй пъти и отлично познаваше бреговата линия. Най-важното сега бе да избегне доковете, където акостираха големите кораби. Вместо това смяташе да хвърли котва встрани от тях, където охраната бе много по-слаба и където няколко жълтици можеха да осигурят всекиму временно място за акостиране.

Гейзел с облекчение забеляза, че тази вечер на пристанището почти няма войници. Лодката подмина големите докове и продължи на юг, незабелязана, въпреки плясъка на греблата.

Гейзел се обърна и подаде три стъкленици на едно от чудовищата:

— Изпийте го и ще се преобразите в хора — обясни тя и когато видя похотливата усмивка на чудовището, уточни: — В мъже. Шийла Крий никога няма да допусне да се превърнете в жени, дори за няколко мига!

Полулюдоедите отново замърмориха недоволно, но все пак си взеха по една стъкленичка и я изпразниха. След няколко секунди и тримата заприличаха на обикновени хора.

Гейзел кимна доволно и пое дълбоко дъх, обмисляйки онова, което й предстоеше да свърши. Разбира се, отлично знаеше къде се намира къщата — недалеч от пристанището, на един хълм, извисяващ се над неголям, скалист залив. Трябваше да свършат пъкленото си дело колкото се може по-бързо, защото действието на отварата нямаше да трае дълго, а последното, от което Гейзел имаше нужда, бе да обикаля Градът на бездънните води в компанията на трима полулюдоеди.

В този момент Гейзел реши, че ако отварата престане да действа и спътниците й бъдат разкрити, тя ще ги изостави и ще продължи сама към вътрешността на града, където имаше приятели, които щяха да й помогнат да се върне при Шийла Крий.

Хвърлиха котва на един малък кей, където вълните полюшваха още десетина подобни лодки. Наоколо нямаше никой и Гейзел, заедно с тримата „мъже“, които я придружаваха, забърза на север, към криволичещите улички, които щяха да ги отведат до дома на капитан Дюдермонт.

Не много далеч оттам Кати-Бри и Дризт тъкмо влизаха през северната порта. Елфът почти не забелязваше мрачните погледи на войниците. Двама-трима от стражите го разпознаха и се опитаха да успокоят разтревожените си другари, ала това далеч не бе достатъчно, за да уталожи страховете на повечето обитатели на Повърхността при срещата им с истински елф на мрака.

Дризт, за когото такова отношение не бе нищо ново, не им обръщаше внимание.

— Познаха те, не се безпокой — прошепна Кати-Бри.

— Някои от тях — съгласи се той.

— Достатъчно са. Не можеш да очакваш целият свят да знае кой си.

Дризт се засмя и кимна.

— А и вече съм разбрал, че каквото и да сторя, винаги ще трябва да търпя подобни погледи.

Той се усмихна и поклати глава:

— Не, търпя не е правилната дума. Вече не.

Кати-Бри се накани да каже нещо, но размисли, обезоръжена от усмивката му. Години наред беше водила тази битка заедно с него, борила се бе против постоянното отхвърляне, с което приятелят й се сблъскваше навсякъде — в Долината на мразовития вятър, в Митрал Хол, в Града на сребърната луна. Дори тук, в Града на бездънните води, както и във всички поселища по Саблен бряг, през които бяха минавали, докато служеха при капитан Дюдермонт, В този момент младата жена изведнъж осъзна, че враждебните погледи, насочени към елфа, го наскърбяват далеч по-малко, отколкото нараняват нея самата. Тя стисна зъби и се насили да последва примера му и да не им обръща внимание. А че те наистина не го тревожеха ни най-малко, бе очевидно от напълно искрената му усмивка.

Дризт спря и се обърна, при което най-близките войници уплашено отскочиха назад.

— „Морски дух“ в града ли е? — попита той.

— „М-м-морски дух“? — заекна един от стражите. — Къде? Какво?

Един от другарите му побърза да се намеси:

— Капитан Дюдермонт още не се е върнал от последното си плаване — обясни той. — Но го очакваме да се отбие поне за малко, преди идването на зимата.

Дризт кимна в знак на благодарност, след което се обърна и се отдалечи, следван от Кати-Бри.

Тази вечер Дели Кърти беше в добро настроение. Предчувстваше, че Уолфгар скоро ще се прибере у дома с Щитозъб и те най-сетне ще могат да подредят живота си.

Дели не бе съвсем сигурна какво точно означава това. Дали щяха да отидат в Лускан и отново да се установят в „Кривата сабя“? Не, не мислеше така. В твърдата решимост на Уолфгар да открие Щитозъб имаше нещо повече от обикновено желание да си върне откраднатото оръжие — в противен случай Дели отдавна да го бе разубедила да се присъединява към екипажа на „Морски дух“.

Не, Уолфгар търсеше не само бойния си чук, той търсеше себе си, своето минало и своята същност и когато ги откриеше (така поне предполагаше младата жена), навярно щеше да открие и пътя към дома, към истинския си дом — Долината на мразовития вятър.

— А ние ще отидем с него — рече Дели на момиченцето, което държеше в ръцете си.

Мисълта за Долината на мразовития вятър й харесваше. Вярно, местността не бе от най-гостоприемните — Дели бе чувала за дълбоките й снегове и ледените вихри, за гоблините и снежните човеци, за всички опасности, които дебнеха там. Но за младата жена, отрасла из мръсните улици на Лускан, в Долината имаше нещо чисто, някаква неподправена искреност и липса на поквара. Освен това, нали щеше да бъде с мъжа, когото обичаше, мъжа, когото с всеки изминал ден обикваше все повече. А когато Уолфгар най-сетне откриеше себе си, връзката им щеше да стане още по-здрава.

Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.