Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Баст се отпусна тежко върху едно от столчетата, без да откъсва поглед от Летописеца. Движенията му бяха предпазливи като на човек с прясна рана.

Освен това се бе променил. Очите, които наблюдаваха Летописеца, продължаваха да са все така пронизващо морскосини, но сега синьото ги изпълваше целите, сякаш бяха скъпоценни камъни или дълбоки горски вирове, а меките му кожени ботуши бяха заменени от грациозни крака, завършващи с копита.

Квоте се приближи към Летописеца с властни движения, след това се обърна, взе две дебели чаши и първата бутилка, която му попадна. Постави чашите на масата, докато Баст и Летописеца неловко се оглеждаха един друг.

— Вижте сега — ядосано започна Квоте. — И двамата реагирахте по разбираем начин, но това ни най-малко не означава, че се държахте добре. Така че най-добре да започнем отначало. — Той си пое дълбоко дъх. — Баст, позволи ми да ти представя Деван Локийс, известен още като Летописеца. По всеобщо мнение — велик разказвач, паметлив мъж и събирач на истории. В допълнение към това, ако не се лъжа, и талантлив член на Арканум, поне ре'лар, ако не и повече, и един от най-много четирийсетимата хора в целия свят, които знаят името на желязото. Обаче въпреки тези си умения изглежда, че житейският му опит е недостатъчен, както беше нагледно демонстрирано от безумния му опит да предприеме самоубийствена атака срещу моя приятел, който, предполагам, е първото същество от този вид, което някога е имал късмета да види.

Летописеца остана невъзмутим по време на цялото това представяне и наблюдаваше Баст с изражението на човек, който следи змия.

— Летописецо, бих искал да се запознаеш с Бастас, син на Ремен, Принц на здрача и Телвит Маел. Най-блестящият и по-скоро _единственият_ ученик, който съм имал нещастието да обучавам. Чаровник, помощник зад тезгяха и не на последно място — мой приятел. Който за сто и петдесет години живот, без да споменаваме близо двете години под моята лична опека, успя да направи всичко възможно, за да не научи няколко важни неща. Първото от които — нападението на член на Арканум, който е достатъчно вещ, за да използва обвързването на желязото — е нещо много глупаво.

— Той ме нападна! — разгорещено извика Баст.

— Не казвам, че е неоправдано, казах, че е глупаво. — Квоте го изгледа студено.

— Щях да спечеля.

— Твърде вероятно. Но щеше да бъдеш наранен, а той щеше също да е ранен или мъртъв. Спомняш ли си, че ти го представих като мой гост?

Баст мълчеше, но изражението на лицето му продължаваше да е войнствено.

— Сега — продължи Квоте с пресилена бодрост — вече бяхте представени един на друг.

— Приятно ми е — каза Баст с леден глас.

— И на мен също — отвърна Летописеца.

— Няма причина вие двамата да не бъдете приятели — добави Квоте, а в гласа му се появи режеща нотка. — А приятелите не се поздравяват по този начин.

Баст и Летописеца се погледнаха един друг, но нито един от двамата не помръдна.

— Ако не спрете тия глупости, и двамата можете да си тръгнете веднага. — Гласът на Квоте стана тих. — Единият ще си остане с недовършена история, а другият може да започне да си търси нов учител. Ако има нещо, което не мога да понасям, то това е глупавата и упорита горделивост.

Нещо в тихата дълбочина на гласа на Квоте ги накара да извърнат поглед един от друг и когато обърнаха поглед към него, изглеждаше, че зад тезгяха беше застанал съвсем различен човек. Добродушният гостилничар беше изчезнал и на негово място стоеше мрачен и жесток мъж.

_„Толкова е млад_ — чудеше се Летописеца. — _Не може да е ни повече от двайсет и пет. Как не успях да го забележа по-рано. Може да ме прекърши с ръцете си като клечка. Как можах да се заблудя дори и за миг, че е обикновен съдържател?“_

След това видя очите на Квоте. Зеленият им цвят беше толкова потъмнял, че изглеждаше почти черен.

_„Това е човекът, който дойдох да видя_ — помисли си Летописеца. — _Това е мъжът, чийто съвет са търсили кралете и който е извървял старите пътища, разчитайки единствено на своята съобразителност. Това е човекът, чието име едновременно възхваляват и проклинат в Университета.“_

Квоте изгледа Летописеца и Баст един по един — нито един от двамата не можа да издържи погледа му задълго. След неловка пауза Баст протегна ръка. Летописеца се поколеба само за миг, преди бързо да протегне своята, сякаш се готвеше да я пъхне в огъня.

Нищо не се случи и двамата изглеждаха леко изненадани от това.

— Удивително, нали? — хапливо се обърна към тях Квоте. — Пет пръстта от плът и кръв. Човек дори може да си помисли, че от другата страна на тази ръка има някой подобен на него самия.

На лицата на двамата мъже се мярна чувство за вина. Те пуснаха ръцете си.

Квоте наля в чашите нещо от зелената бутилка. Този обикновен жест сякаш го промени. Той някак се затвори в себе си, докато накрая не остана почти нищо от тъмноокия мъж, който стоеше изправен зад тезгяха само преди миг. Летописеца наблюдаваше съдържателя, който отново държеше ленения парцал в ръка и внезапно изпита някакво чувство на загуба.

— А сега — Квоте побутна чашите към тях — вземете тези напитки, седнете на масата и си поговорете. Когато се върна, не искам да намеря никой от двама ви мъртъв, нито пък да видя къщата си в пламъци. Разбрахме ли се?

Баст смутено се усмихна, когато Летописеца си взе очилата и се върна обратно на масата. Младежът го последва и сграбчи бутилката, преди още да е седнал.

— Не прекалявайте с това — предупреди ги Квоте и се отправи към задната стаичка. — Не искам да се кикотите, докато разказвам историята си.

Двамата на масата започнаха напрегнат и колеблив разговор, а Квоте отиде в кухнята. Няколко минути по-късно той се появи отново и донесе самун черен хляб, студено пиле, наденица, масло и мед.

Когато Квоте донесе всичко, те побързаха да се преместят на по-голяма маса, като поглеждаха към съдържателя.

Летописеца скрито го наблюдаваше и не можеше да повярва, че човекът, който сега си тананика, докато реже наденицата, е същият онзи мъж, който само преди няколко минути се бе изправил зад тезгяха със страшен вид и потъмнели очи.

Докато писарят си приготвяше хартията и перата, Квоте замислено наблюдаваше през прозореца крайчето на слънцето над хоризонта. Малко след това се обърна към Баст:

— Колко успя да чуеш?

— По-голямата част, Реши — усмихна се Баст. — Имам добър слух.

— Това е добре. Нямаме време да се връщаме назад. — Той си пое дълбоко дъх. — Да се връщаме към разказа тогава. Пригответе се — сега в историята ще настъпи обрат. Мрачен и лош обрат. На хоризонта се появяват облаци.

> 14.

> Името на вятъра

През зимата времето тече бавно за една пътуваща трупа, но Абенти се възползва от това и най-сетне имаше време да започне сериозно да ме учи на симпатична магия. Обаче, както се случва често, особено при децата, очакването се оказа далеч по-вълнуващо от действителността.

Няма да е вярно, ако кажа, че бях разочарован от симпатичната магия. Но, честно казано, имаше известно разочарование. Не беше онова, което очаквах от магията.

Беше полезно. В това нямаше никакво съмнение. Бен използваше симпатична магия за осветлението на нашите представления. Тя позволяваше запалването на огън без кремък и вдигането на тежки предмети без неудобните въжета и макари.

Но първия път, когато го бях видял, Бен някак бе успял да повика вятъра. Това не беше просто симпатична магия. Това беше магията от приказките.

Това беше тайната, която исках да узная повече от всичко друго на света.

* * *

Пролетното топене на снеговете отдавна беше приключило и групата яздеше през горите и полята на западната част на Федерацията.

Както обикновено аз бях в предната част на фургона на Бен. Лятото вече беше решило да напомни за себе си и всичко наоколо отново беше зелено и цъфтеше.

Беше тихо вече от около час. Бен дремеше и ръката му хлабаво държеше поводите, когато фургонът мина през един камък и изтръгна всеки от нас от мислите, в които беше потънал.

Бен се поизправи на седалката и се обърна към мен с онзи тон, който бях свикнал да наричам „Имам една задачка за теб“.

— Как би кипнал един чайник вода?

Огледах се наоколо и видях голям камък от едната страна на пътя. Посочих го:

— Тоя камък трябва да се е затоплил на слънцето. Ще го обвържа с водата в чайника и ще използвам топлината в камъка, за да накарам водата да заври.

— Камък към вода не е много ефективно — смъмри ме Бен. — Само една петнайсета част от него ще може да бъде използвана за затоплянето на водата.

— Ще свърши работа.

— Не отричам. Но това ще е немарливо свършена работа. Можеш да се справиш и по-добре, е'лир.

След това той се развика на Алфа и Бета — знак, че наистина беше в добро настроение. Както винаги те приеха виковете му със спокойствие, въпреки че той ги обвиняваше в неща, които, бях сигурен, никое магаре не би сторило доброволно, особено пък Бета, чиято морална репутация беше безукорна.