Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Осма глава

Душевните терзания на воина

Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.

— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.

Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.

— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.

Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.

— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.

При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.

— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.

— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.

Преследването започваше.

Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.

Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.

Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.

Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.

Ала вместо това пред очите му отново и отново изникваха образите на Дели и Колсон, останали сами в този суров свят, потънали в скръб и нищета.

Остро мушване в ребрата го извади от мислите му и той установи, че освен него и лейтенанта, който го беше сръгал, на борда на търговския кораб няма никой друг. Докато отиваше към мостика, хвърлен между двата съда, Уолфгар не пропусна да забележи, че Робилард следи всяка негова стъпка.

Когато се върна на „Морски дух“, варваринът се обърна назад, за да хвърли един последен поглед към опустошението на търговския кораб, та още по-добре да запечата образа на мъртвите моряци в съзнанието си и да го призове, когато удареше часът да се хвърли в бой.

Трябваше да положи немалко усилие, за да прогони лицата на Дели и Колсон от мислите си, напомняйки си кой е и кой трябва да бъде.

Разсъждавайки логично и с малко помощ от страна на Робилард, Дюдермонт и „Морски дух“ видяха пиратския кораб още на следващото утро. Оказа се внушителен тримачтов съд с издадена втора палуба и катапулт. Дори от това разстояние, Дюдермонт забеляза, че на борда на вражеския кораб кипи трескава дейност, мнозина моряци тичаха напред-назад с лъкове в ръка.

— Карлинг Бадийн? — обърна се Робилард към капитана и застана до него на носа на бързата шхуна.

— Възможно е — отвърна Дюдермонт и го погледна.

„Морски дух“ от години преследваше Карлинг Бадийн, един от най-страховитите моряци, кръстосващи водите на Саблено море, и ето че сега като че ли най-после го бяха хванали натясно. Корабът на Бадийн беше голям и бавен, великолепно брониран и също толкова добре въоръжен, а освен това притежаваше отряд превъзходни стрелци и двама забележителни магьосници. Самият Бадийн пък се славеше като един от най-кръвожадните пирати и случилото се на търговския кораб навеждаше на мисълта, че клането наистина е негово дело.

— Ако е той, нямаме право на грешки, в противен случай рискуваме да изгубим мнозина от екипажа — рече Робилард.

Дюдермонт, който отново бе насочил вниманието си към кораба в далечината, не можеше да не се съгласи.

— Една-единствена грешка, като онези, които напоследък често допускаме, и много от нас ще се простят с живота си — продължаваше магьосникът.

Дюдермонт свали далекогледа от окото си и се замисли над думите на Робилард. А за да не остави у капитана никакво съмнение какво има предвид, магьосникът хвърли многозначителен поглед към Уолфгар, който стоеше до бордовата ограда в средната част на кораба.

— Беше му обяснено къде бърка — рече Дюдермонт.

— Той и сам го знае. Ала стигне ли се до бой, нашият едър приятел забравя що е разум и се оставя да го водят чувствата, оставя се на гнева и на страха си. Когато му обясняваш допуснатите грешки, думите ти стигат до съзнанието му и той те разбира. Ала започне ли битката, разумът му сякаш бива изместен от нещо първично и напълно неконтролируемо.