Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Първа глава

Гръб до гръб

Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.

Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.

— Едрокоста пъстърва, увиснала на рибарска кукичка — обади се Кати-Бри и посочи един особено причудлив облак, издължен и леко закръглен в едната си част, а в другата — съвсем тънък и някак разтеглен.

— Как пък го видя? — разсмя се Дризт.

Кати-Бри обърна глава и се вгледа в теменужените очи на тъмнокожия елф.

— Въпросът е ти как не го виждаш — отвърна тя. — Че то е толкоз ясно, колкото белите ти вежди!

Дризт отново се разсмя. Не толкова на онова, което младата жена бе казала, колкото на начина, по който го бе сторила. Тя пак живееше с клана на Бруенор в мините край Десетте града и в речта й бяха започнали да се прокрадват някои от изразите и произношението на грубоватите джуджета.

Дризт се извърна към нея и видя в очите й, така близо до неговите, пламъче, което не можеше да бъде сбъркано — за първи път, откакто Уолфгар си бе тръгнал преди много месеци, радостта се завръщаше в погледа на Кати-Бри. Щастие, по-силно от когато и да било преди.

Елфът се усмихна и вдигна очи към небето.

— Рибата ти избяга — отбеляза той, понеже вятърът беше разсеял тънката лента на „въдицата“.

— Но си беше риба — нарочно си придаде капризно изражение Кати-Бри.

Широко усмихнат, Дризт предпочете да не спори.

— Проклет дребосък! Глупак с глупак! — Бруенор Бойния чук така се бе раз лютил, че навсякъде хвърчаха пръски слюнка; все по-сърдит, той тропна с крак и яростно нахлупи еднорогия си шлем, при което гъстата му, оранжева коса щръкна изпод ръба. — И каква стана тя? Мисля си аз, че имам приятел в съвета, а ти оставяш оня таргосец да си прави каквото ще с цената, без дори да се опиташ да му се противопоставиш.

Риджис (който бе доста отслабнал и все още пазеше едната си ръка, заради ужасната рана, получена по време на последното им съвместно приключение) сви рамене:

— Кемп Таргоски говори само за цената на рудата за рибарите.

— А знаеш ли колко руда купуват те от нас! — ревна Бруенор. — Защо мислиш, че те върнах обратно в Съвета, ако не за да ми улесниш живота поне малко!

Риджис се подсмихна едва забележимо и се поколеба дали да не напомни на приятеля си, че изобщо не дължи мястото си в Съвета на него (след като предишният им представител беше свършил в търбуха на един йети, жителите на Самотната кория сами го бяха помолили да заеме някогашния си пост), но размисли и реши, че е по-разумно да запази тези мисли за себе си.

— Рибари! — не спираше да ругае джуджето и дори се изплю в босите, космати крака на полуръста.

И този път Риджис просто се подсмихна и направи крачка встрани. Отлично знаеше, че Бруенор повече лае, отколкото хапе — всичко щеше да отмине много скоро, или поне в момента, когато го подразнеше нещо друго. Бруенор Бойния чук открай време си беше избухлив.

И наистина, джуджето все още ръмжеше сърдито, когато малко по-късно двамата с Риджис свърнаха зад поредния завой и видяха Кати-Бри и Дризт да седят на брега на езерото, облегнати един на друг, и да съзерцават облаците. Риджис затаи дъх, убеден, че Бруенор ще избухне при вида на обичната си дъщеря в такава интимна близост с Дризт (пък и с когото и да било), ала джуджето само тръсна рошавата си глава и тръгна на другата страна.

— Проклетият му елф! — чу го да казва Риджис, когато най-сетне го настигна. — Кога най-после ще я целуне, та веднъж завинаги да се свърши с тая работа!

— Откъде си сигурен, че вече не го е направил? — подхвърли полуръстът, ухилен до уши, ей така, за да види как лицето на приятеля му придобива огнения цвят на косата и брадата му.

Разбира се, после трябваше бързо да отскочи колкото се може по-надалеч от челичените му лапи.

Бруенор наведе глава и се понесе нанякъде, ругаейки под носа си. На Риджис просто не му се вярваше, че някой може да вдигне толкова шум по меката, обрасла с мъх пътека.

Шумотевицата в Съвета обаче, изобщо не можеше да изненада Риджис. Той се опита, наистина се опита да следи заседанието, водено от старейшина Касиус (най-високопоставеният от управниците на Десетте града) и посветено на редица организационни въпроси. Досега градовете се ръководеха независимо един от друг или пък от съвет, в който участваше по един техен представител. Заслугите на Касиус бяха толкова големи, че той вече не бе представител на някой отделен град, дори на Брин Шандер, най-голямото поселище и негово родно място. Това никак не се бе понравило на Кемп, който бе родом от Таргос, втория по големина град в Долината. Двамата с Касиус нерядко имаха противоречия помежду си и когато след издигането на Касиус Брин Шандер бе изпратил друг свой представител в Съвета, таргосецът се бе почувствал в малцинство.

Ала Касиус бе доказал, че стои над подобни дребнавости и през последните няколко месеца дори Кемп се бе принудил да признае, че решенията му са неизменно справедливи и безпристрастни.

За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.

Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!

Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.

Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.