Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Двадесет и втора глава

Почитаемият лорд Брандебург

— Ненавиждам магьосници! — мърмореше Морик, докато с пълзене се измъкваше изпод останките от възвишението, целият покрит с драскотини, порязвания и натъртвания. — Това не е честна битка. Крайно време е да взема да науча някое и друго заклинание!

Разбойникът прекара доста време в обикаляне на местността, но, разбира се, от приятеля му нямаше и следа. Това, че магьосникът бе отвел Уолфгар, а не него, му се стори странно. Вярно, че варваринът сигурно му се виждаше по-опасният от двамата, водач и подстрекател в обирите, но, от друга страна, именно Морик бе поискал да се възползва от девойката в ограбената карета и щеше да го стори, ако Уолфгар не му бе попречил. Пак Уолфгар бе настоял да я пуснат да си върви и то достатъчно бързо, че да може да помогне на ранения кочияш. Магьосникът очевидно не беше добре информиран за случилото се.

Но какво да стори Морик? Първото, което направи, бе да се върне в пещерата, да се погрижи за раните си и да се приготви за път. Никак не му се искаше да остава там, не и сега, когато бе сам, а наоколо се навъртаха разярени гоблини. Но къде другаде можеше да иде?

Отговорът като че ли беше очевиден — обратно в Лускан. Винаги бе знаел, че рано или късно ще се върне в града, чиито улици познаваше така добре. Щеше да се сдобие с нова самоличност, поне за пред света, но за онези, които му трябваха, щеше да си остане все същият опасен разбойник. Единствената пречка за осъществяването на тези планове беше Уолфгар — да се върне в Лускан заедно с огромния варварин и да очаква да остане неразпознат, бе просто невъзможно.

Освен това оставаше открит въпросът с елфите на мрака, който изобщо не беше за подценяване.

В действителност, точно този проблем не би трябвало да го тревожи особено, тъй като наистина бе сторил всичко по силите си, за да остане до Уолфгар и да не го изпуска от поглед, точно както му беше наредено. Сега, когато варваринът го нямаше и сякаш нищо не стоеше между него и Лускан, Морик слезе от планината и пое към мястото, което познаваше като пръстите на ръката си.

Но тогава се случи нещо много странно — на всяка крачка, която правеше на юг, Разбойника усети, че прави две на запад. Това не беше номер, погоден му от магьосника, виновна беше собствената му съвест, споменът за Карнавала на затворниците и начинът, по който Уолфгар се бе застъпил за него пред капитан Дюдермонт. Познал истинското приятелство за първи път в окаяния си живот, Морик Разбойника не след дълго вече се носеше на запад, а в главата му се оформяше план.

Когато се разположи да лагерува в подножието на планината, забеляза запален огън и няколко каруци край него. Намираше се близо до северния проход и бе почти сигурен, че керванът идва от Десетте града, което означаваше, че няма да мине през западното селце. Всъщност, Морик бе убеден, че тези търговци дори не са чували за онова затънтено поселище.

По-късно същата вечер той се приближи до лагера им, като отдалеч привлече вниманието на мъжа, който стоеше на пост:

— Добра среща!

— Не мърдай! — викна стражът, а зад гърба му останалите наскачаха разтревожено.

— Идвам с добро — обясни Морик. — Изгубих спътниците си, пострадах леко, но съм повече сърдит, отколкото ранен.

След кратко съвещание, което Разбойника нямаше как да чуе, се разнесе друг глас и като го предупреди, че дузина стрелци го държат на прицел, му каза да се приближи с разтворени ръце.

Тъй като последното, от което имаше нужда, бе нова битка, Морик се подчини безропотно, мина между две редици въоръжени мъже и се озова пред огъня, където стояха двама търговци на средна възраст — единият бе едър и широкоплещест, другият бе по-нисък, но доста набит.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води, на вашите услуги — започна Морик. — Тръгнал съм към Десетте града и по-точно — към Маер Дуалдон, където се надявам да ми излезе късметът с ширококостата пъстърва. Риболовът е едно от любимите ми забавления.

— На странно място те срещаме, лорд Брандебург — отбеляза по-едрият търговец. — Далеч от всички населени места и пътища.

— Не е ли малко късничко за риболов? — обади се и другарят му.

— Но именно това смятам да правя — отвърна Морик през смях, — стига да намеря онези шегобийци, моите приятели. А може би сте ги срещнали наскоро? Едно джудже, на име Бруенор Бойния чук, осиновената му дъщеря Кати-Бри (пред нейната неземна красота дори слънцето бледнее!), един пълничък полуръст и… — тук Морик поспря и си придаде притеснен вид, макар че усмивките, изписали се по лицата на търговците, бяха именно това, което се бе надявал да види.

— И един елф на мрака — довърши едрият мъж вместо него. — Не се бой да говориш спокойно за Дризт До’Урден, скъпи ми лорде. Той е добре познат по тези земи и се радва на уважението на всички търговци, които посещават долината.

Морик въздъхна с престорено облекчение и мислено благодари на Уолфгар, задето по време на общите им пиянства през последните няколко дни му бе разказал за приятелите си.

— Добра среща тогава — продължи по-едрият мъж. — Наричат ме Петерс, а това е съдружникът ми, почитаемият Доуинкъл.

По знак на Петерс стражите около Морик свалиха оръжия и тримата се разположиха край огъня. Разбойникът получи купа, пълна с гъста яхния.

— Обратно към Долината на мразовития вятър, казваш? — рече Доуинкъл. — Как така си се откъснал от останалите? Надявам се, че не ви се е случило нищо лошо?

— Не, не — успокои го Морик. — Беше само игра. Присъединих се към тях още на юг, невежеството ми ме подведе и като че ли отидох твърде далеч с Кати-Бри.

Двамата търговци се смръщиха и Морик побърза да добави:

— Нищо сериозно, уверявам ви. Не знаех, че сърцето й принадлежи другиму, на един отдавна изгубен приятел, нито пък разбрах веднага, че вечно мърморещият Бруенор е неин баща. Единственото, което поисках, бе мъничко от нейното внимание, но дори това, боя се, бе достатъчно, за да накара Бруенор да избухне.

Търговците и стражите се разсмяха. И те, както всички, които някога са посещавали Долината на мразовития вятър, бяха чували за дръпнатия, прекалено покровителствен към дъщеря си Бруенор.

— Опасявам се, че преди това им се бях похвалил със следотърсаческите си умения — продължи Морик. — Та Бруенор реши да ме изпита. Взеха ми коня и хубавите дрехи и изчезнаха — потънаха между дърветата така бързо, че ако не знаех на какво е способен Дризт, който ги водеше, щях да си помисля, че са използвали магия.