Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Четвърта част

Потекло

Смятаме, че разбираме онези, които ни заобикалят. Хората, които срещаме през живота си, обикновено се държат по един начин и когато ги виждаме да постъпват според нашите очаквания, отново и отново, решаваме, че сме ги опознали напълно.

Каква самонадеяност! Аз вярвам, че никой не може истински да познае някой друг, така, както не може да разбере докрай чуждия мироглед и това, че едно и също преживяване може да бъде съвършено различно в очите на двама души. Ние всички се мъчим да открием истината, най-вече в собствената си сфера на съществуване, в дома, който сме си създали и сред приятелите, с които сме решили да го споделим. Ала истината, боя се, рядко е очевидна, не и когато става въпрос за живи, мислещи същества, така сложни и вечно променящи се.

Ако някога ми мине мисълта, че основите на моя свят са непоклатими, спомням си Джарлаксъл и бързо разбирам колко самонадеян съм бил. От самото начало усетих, че у него се крие нещо повече от обикновена жажда за печалба — та нали именно той допусна двамата с Кати-Бри да си тръгнем от Мензоберанзан и то в момент, когато за главите ни можеше да получи пребогата отплата. Когато държеше Кати-Бри в плен, той не се възползва от нея, макар да разполагаше с абсолютна власт и макар че сам бе показал (ако не с думи, то с действията си), че я намира за много привлекателна. Винаги съм долавял у него нещо повече от студената маска на безмилостен наемник, но въпреки това при последната ни среща отново бях изненадан — той се оказа още по-сложна и загадъчна личност, отколкото подозирах, способен на състрадание, каквото до този миг не бях очаквал от него. Освен това се нарече приятел на Закнафейн и макар че в началото тази мисъл ме накара да потръпна, сега я смятам не само за възможна, но и за напълно вероятна.

Значи ли това, че сега знам истината за Джарлаксъл? И дали това е същата истина, която войниците от Бреган Дуаерте виждат? Със сигурност — не. И въпреки че смятам сегашната си преценка за Джарлаксъл за правилна, не съм толкова арогантен, че да го твърдя с пълна увереност и отлично разбирам, че познавам само малка част от неговата същност.

Ами Уолфгар? Кой е истинският Уолфгар? Дали гордият, доблестен мъж, когото Бруенор отгледа като собствен син, мъжът, с когото рамо до рамо надвихме Широкоустия и още безброй опасни врагове? Мъжът, който спаси варварите от тундрата от сигурна смърт, а хората от Десетте града — от жестока участ, като с мъдрост и дипломатичност сложи край на отколешната вражда между тях? Мъжът, който прекоси цял Фаерун, за да измъкне пленения си приятел от лапите на жесток убиец? Мъжът, който помогна на Бруенор да си върне царството на своите предци?

Или пък е мъжът, който нарани Кати-Бри, разкъсваният от мъчителни спомени мъж, който изглежда обречен на самоунищожение?

Мисля, че е и двете, смесица от всичко, което е преживял, от емоциите и възприятията си, така, както сме и ние самите. В момента Уолфгар е в плен на чувствата си, предизвикани от преживяния кошмар, оказал се прекалено страшен, за да успее да се справи с него. Мрачната сила на тези чувства променя възприятията му, така че всичко край него става мрачно и злокобно. Знаейки какъв е Уолфгар сега, не мога да не си задам въпроса в какъв ли човек ще се превърне, ако оцелее след сегашното си изпитание?

Как само копнея да науча отговора на този въпрос! Как искам да извървя заедно с него опасния път, по който той крачи сам, да му говоря и може би дори да му помогна. Да му напомня за човека, който бе някога или поне за човека, за когото го смятахме!

Уви, не мога, защото в крайна сметка ще надделеят не постъпките му, не дребните ежедневни решения, които взема всеки ден, а истинската му същност, сърцето и душата му. А нито аз, нито някой друг може да повлияе на сърцето и душата му. Със същия успех бихме могли да се опитаме да повлияем на слънцето.

Колкото и да е странно, именно изгревът на слънцето ме изпълва с успокоение и увереност, че доброто у Уолфгар ще надделее. Но защо точно зората? Защо точно този час на деня?

Защото слънцето свети най-ярко, когато изгрява. Защото на зазоряване виждаме възраждането на светлината след царуването на мрака. И аз се надявам и вярвам, че също както слънцето, така и хората могат да се въздигнат и след най-черния мрак. Вярвам, че падналият може да стане и да продължи и колко по-силно ще засияе той тогава в очите на онези, които са го видели в мига му на слабост!

Съзерцавам зората и мисля за мъжа, когото смятах, че познавам, и се моля да съм прав.

Двадесета глава

Последната себична постъпка

Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.

Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.

— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.

Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.

Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…

… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.

— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.

Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.

Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:

— Да не би да искаш да те убия?

— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.

— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.