Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Петнадесета глава

Порасналото дете

— Трябва да дадете време на любовта да разцъфти, господарю — прошепна Темигаст на лорд Ферингал, докато го водеше към другия край на градината, далеч от Мералда, която съзерцаваше морето отвъд каменния зид.

Икономът току-що бе заварил младия лорд да увещава девойката да се оженят още следващата седмица. Силно притеснена, Мералда измисляше извинение след извинение, ала заслепеният от любов Ферингал ги отхвърляше с лекота.

— Време да разцъфти? — повтори той, без да може да повярва на ушите си. — Та аз ще полудея от желание! Не мога да мисля за нищо друго, освен за нея!

Последните няколко думи той изрече твърде силно и когато се обърнаха, двамата мъже видяха, че Мералда ги гледа с неодобрение.

— Както си му е редът — настоятелно прошепна Темигаст. — Нека видим дали чувствата ви ще останат все така силни с течение на времето. Това е най-доброто мерило за истинската любов, милорд.

— Нима все още се съмняваш в искреността ми? — ужасено попита Ферингал.

— Не, милорд, ни най-малко — увери го Темигаст. — Но в очите на селяните съюзът ви с младата Мералда трябва да бъде плод на истинска любов, а не на мимолетно увлечение. Не бива да излагате репутацията й на риск.

При тези думи лорд Ферингал замълча и замислено премести поглед от Мералда към Темигаст и обратно, очевидно объркан.

— Но как може да пострада репутацията й, ако се оженим?

— Ако сватбата стане прекалено набързо, селяните ще решат, че е използвала женски хитрости, за да ви омагьоса и подмами — обясни Темигаст. — За нея ще е много по-добре, ако вместо това посветите няколко седмици, за да докажете на всички, че любовта ви е искрена и почтена. Въпреки вашите усилия, мнозина ще продължат да я гледат накриво, разяждани от завист, без съмнение. Но вие трябва да я защитите, доколкото можете, и най-добрият начин да го сторите, е като не бързате с венчавката.

— Колко дълго? — настоя нетърпеливият лорд.

— Пролетното равноденствие — рече Темигаст и Ферингал отново го изгледа ужасено. — Така е редно.

— Та аз ще умра дотогава! — проплака младият благородник.

Икономът се понамръщи:

— Мога да ви уредя тайна среща с някоя друга жена, ако решите, че вече не можете да издържате.

Ферингал рязко тръсна глава:

— Дори мисълта за друга жена ми е омразна!

Топло усмихнат, Темигаст го потупа по рамото.

— Ето това е отговор на мъж, чиято любов е искрена. Кой знае, може пък да успеем да уредим сватбата за края на тази година.

Лицето на Ферингал просветна, но после отново потъмня.

— Цели пет месеца! — простена той.

— Само си представете радостта, която ви очаква след това!

— Та аз не мисля за нищо друго — печално въздъхна младият лорд.

— За какво си говорихте? — попита Мералда, когато малко по-късно Темигаст се извини и се оттегли, а Ферингал се присъедини към нея край стената.

— За венчавката, разбира се. Старият Темигаст смята, че трябва да изчакаме до края на годината. Според него на любовта трябвало да се даде време да разцъфти.

Съмнението в гласа на Ферингал бе повече от очевидно, Мералда обаче, усети как я изпълват облекчение и благодарност към иконома:

— И е съвсем прав.

Изведнъж младият лорд я сграбчи и я притегли към себе си.

— А пък аз не вярвам, че любовта ми към теб би могла да стане по-силна, отколкото е сега! — заяви той и я целуна.

Девойката отвърна на целувката му, доволна, че той не опита нищо повече, за разлика от друг път.

Вместо това Ферингал се отдръпна мъничко и я погледна:

— Темигаст ми заръча да се отнасям към теб с уважение — призна той. — Да покажа на селяните, че любовта ни е истинска и трайна. И именно това ще сторя, като изчакам. А и по този начин ще дам на Присила достатъчно време да подготви всичко. Обещала ми е да вдигне сватба, каквато Окни — каквато целият север! — никога не е виждал!

Усмивката на Мералда бе съвсем искрена. Радваше се на тази отсрочка и на възможността, която й се отдаваше да сложи в ред чувствата си към лорд Ферингал и към Джака Скъли, да свикне с мисълта за онова, което я очаква, и да се примири с взетото решение и с поетата отговорност. В едно беше напълно сигурна — твърдо възнамеряваше да доведе започнатото докрай и то не като мъченица. Щеше да се омъжи за лорд Ферингал и да се държи като господарка на замъка заради майка си и своето семейство. И може би това нямаше да се окаже чак толкова ужасно.

Тя обърна поглед към младия лорд, който съзерцаваше тъмното море, и в погледа й проблесна неподправена симпатия. Импулсивно, тя обви ръка около кръста му и положи глава върху рамото му. В отговор получи топла усмивка от бъдещия си съпруг. Той не каза нищо, дори не се опита да я притисне до себе си. Мералда трябваше да признае, че усещането беше… приятно.

— О, разкажи ми всичко! — прошепна Тори, когато сестра й най-сетне се прибра, и развълнувано се покатери в леглото й. — Докосна ли те?

— Просто си говорихме и гледахме морето — неопределено отвърна младата жена.

— Обичаш ли го вече?

Мералда замислено изгледа малкото момиче. Дали наистина обичаше лорд Ферингал? Не, не би могла да каже, че го обича, поне не по пламенния начин, по който копнееше за Джака, но навярно така беше по-добре. Може би с течение на времето щеше да се научи да обича благородния Ферингал. Младият лорд не беше грозен, ни най-малко, а сега, когато се бе поотърсил от навика си да я зяпа влюбено и непрестанно да се опитва да я целуне, Мералда започваше да вижда многобройните му достойнства… достойнства, които несъмнено щеше да се научи да обича.

— Нима вече не си влюбена в Джака? — попита Тори.

При това болезнено напомняне доволната усмивка на Мералда бързо се стопи. Тя не отговори. Като никога преди Тори бе достатъчно деликатна да си замълчи, когато видя сестра си да се обръща на другата страна, свита на кълбо, борейки се отчаяно с напиращите в очите й сълзи.

Мералда прекара тежка нощ, изпълнена със страстни сънища, от които се събуди изпотена и омотана в завивките си. Въпреки това беше в добро настроение, което се подобри още повече, когато с влизането си в общата стая видя Биасте да си бъбри с Мам Гарднър. Дребната гномка беше една от най-любопитните им съседки, която вреше забележително големия си, подобен на човка нос, навсякъде. Тя слушаше с интерес разказа на Биасте за прелестите на градината в замъка Окни.