Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Тя напълни отново малката си сребърна чашка с медовина и изсипа остатъка в моята чаена чаша. След като изтръска бутилката, тя сви устни около отвора й и духна два пъти в нея, издавайки остри, бухащи звуци.

— Къде е моят въпрос? — попита тя.

Поколебах се, неуверен в това как тя щеше да отвърне на молбата ми.

— Аури, чудех се нещо. Би ли искала да ми покажеш Онова долу?

Внезапно смутена, Аури извърна поглед.

— Квоте, мислех те за кавалер — каза тя, като стеснително подърпваше парцаливата си риза. — Само си помисли — да поискаш да видиш „Онова долу“ на едно момиче… — Тя сведе поглед и косата скри лицето й.

Поех си дъх и го задържах за миг, подбирайки внимателно следващите си думи, за да не я подплаша да се скрие отново в подземието. Докато се чудех как да продължа, Аури надникна към мен през завесата от коси.

— Аури — бавно я попитах аз, — ти да не си правиш шеги с мен?

Тя вдигна глава и се ухили.

— Да, точно това правя — гордо отвърна. — Не е ли чудесно?

* * *

Аури ме поведе през тежката метална решетка в изоставения двор към Онова долу. Извадих ръчната си лампа, за да осветявам пътя. Аури си имаше свое осветление — нещо, което държеше в шепите си и което светеше с мека синьо-зеленикава светлина. Любопитен бях какво ли носи в ръцете си, но не исках да я пристискам да издаде твърде много от тайните си наведнъж.

В началото Онова долу беше точно каквото очаквах — тунели с тръби. Тръби за канализацията, водопровода, парата и въглищния газ. Огромни чугунени тръби, през които човек можеше да пропълзи, и малки тръби от лъскав месинг, не по-дебели от палец.

Имаше обширна мрежа от каменни тунели, които се разклоняваха и свързваха едни с други под странни ъгли. Ако в това място имаше някаква логика, то тя напълно ми убягваше.

Аури ме поведе на шеметна обиколка с гордостта на майка и вълнението на малко момиченце. Ентусиазмът й беше заразителен и скоро аз самият се поддадох на вълнението и забравих за първоначалните причини, поради които исках да изследвам тунелите. Няма нищо толкова възхитително и загадъчно като тайната, която се намира в собствения ти заден двор.

Слязохме надолу по три спирални стълби от черно ковано желязо, за да стигнем до Сивата дванайсетка. Беше като да стоиш на дъното на каньон. Когато погледнех нагоре, виждах слаба лунна светлина, която се процеждаше през отводнителните решетки високо над главите ни.

Майката бухал я нямаше, но Аури ми показа гнездото й.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-странно изглеждаше всичко. Кръглите отводнителни тунели и тръби изчезнаха и бяха заменени от квадратни коридори и стълбища, осеяни с отломъци. Изгнили дървени врати висяха на ръждясалите си панти, а зад тях имаше полусрутени стаи, пълни с прогнили маси и столове. В една от стаите имаше два зазидани прозореца, макар че по мои изчисления бяхме поне на петнайсет метра под нивото на земята.

Още по-надолу се намираше Дънницата — стая като катедрала, толкова голяма, че нито синята светлина на Аури, нито моята червена лампа можеха да достигнат до високия й таван. Навсякъде около нас имаше огромни древни машини. Някои бяха на парчета — счупени зъбни колела, по-големи от човешки ръст, кожени ремъци, които бяха станали трошливи от старост, гигантски дървени греди, които сега бяха покрити с гроздове бели гъби, високи колкото жив плет.

Други от машините бяха непокътнати, но износени от вековете, през които никой не се беше грижил за тях.

Доближих се до един железен блок, голям колкото къща, и отчупих от него люспа ръжда с големината на чиния. Отдолу нямаше нищо друго освен още ръжда. Наблизо имаше три огромни колони, покрити със слой зелен меден окис, който беше толкова дебел, че колоните изглеждаха като покрити с мъх. Много от гигантските машини бяха неразпознаваеми и изглеждаха по-скоро стопени, отколкото ръждясали. Но видях нещо, което приличаше на водно колело, високо три етажа и разположено в сух канал, който преминаваше като пропаст през средата на помещението.

Имах само най-бегла представа какво може да са вършели само някои от машините. Не знаех защо се намират тук, дълбоко под земята, изоставени от безброй столетия.

Изглежда нямаше…

> 88.

> Антракт — търсене

Звукът от тежки ботуши върху дървената площадка пред странноприемницата сепна мъжете, които седяха в „Пътният камък“. Квоте се изправи насред изречението си и беше вече на половината разстояние до бара, когато входната врата се отвори и първата тълпа за нощта на Фелинг се изсипа вътре.

— Тука има гладни мъже, Коте! — извика Коб още докато отваряше вратата.

Шеп, Джейк и Греъм го последваха вътре.

— Отзад може и да е останало нещо — отвърна Коте. — Мога веднага да ида и да го донеса, освен ако първо не искате да пийнете.

Отвърна му хор от одобрителни гласове, докато мъжете се настаняваха на столовете край бара. Разменените думи бяха добре познати на всички и изтрити от употреба като чифт стари, удобни обувки.

Летописеца се вгледа внимателно в червенокосия мъж зад тезгяха.

В него не беше останало нищо от Квоте. Сега това беше просто един кръчмар — приятелски настроен, угодничещ и толкова непретенциозен, че изглеждаше почти незабележим.

Джейк отпи дълга глътка от напитката си, преди да забележи Летописеца, който седеше в далечния край на стаята.

— О, виж ти, Коте! Имаш нов клиент. Проклет да съм! Извадихме късмет, че въобще има свободни места.

Шеп се ухили. Коб се завъртя на стола си и хвърли поглед към мястото, където Летописеца седеше до Баст и все още държеше в ръка перото си над листа.

— Той да не е писар или нещо таквоз?

— Такъв е — бързо отвърна Коте. — Снощи дойде в града.

— Какво пише? — Коб погледна към тях и присви очи.

Коте леко снижи глас и отклони вниманието на клиентите от новия гост обратно към бара и него самия.

— Спомняте ли си онова пътуване на Баст до Баедн? — Те закимаха с внимание. — Е, тогава той се срещнал с чумата и доста се поуплашил. Оттогава все си мисли, че не се знае колко години му остават и затова решил да си запише завещанието, докато все още може.

— В днешните времена това май изглежда доста разумна постъпка — мрачно рече Шеп, допи остатъка от бирата си и удари празната халба о тезгяха. — Ще обърна още едно.

— Каквито пари имам спестени, след моята смърт да отидат за вдовицата Сейдж. — Гласът на Баст прокънтя в стаята. — За да й помогнат да отгледа трите си дъщери и да им послужат за зестра, тъй като скоро ще станат на възраст за сватбуване. — Той смутено погледна Летописеца. — Има ли такава дума — „сватбуване“?

— Тая година малката Кати наистина попорасна, а? — замислено каза Греъм.

Останалите се съгласиха с кимане.

— На своя работодател оставям най-добрите си ботуши — великодушно продължи Баст, — както и панталоните, които му станат.

— Момчето има чифт чудесни ботуши — каза Коб на Коте, — винаги съм ги харесвал.

— Оставям на отец Леоден да разпредели останалата част от материалните ми вещи измежду бедните, защото безпътната ми душа няма да има нужда от тях.

— Имаш предвид _безсмъртната_, нали? — несигурно попита Летописеца.

— Това е всичко, за което се сещам в момента — сви рамене Баст.

Летописеца кимна и набързо прибра хартията, перата и мастилото в плоската си кожена чанта.

— Я ела насам — повика го Коб. — Дай да се запознаем. — Летописеца замръзна и след това бавно тръгна към бара. — Как те викат, момче?

— Деван — отвърна писарят с нещастен вид и след това се прокашля. — Извинете ме, Карверсон. Деван Карверсон.

Коб представи всички наоколо и след това отново се обърна към новодошлия:

— Откъде идваш, Деван? — попита Коб.

— Откъм Абътс Форд.

— Има ли някакви новини оттам?

Летописеца се размърда неспокойно върху стола си, докато Коте го наблюдаваше мрачно от другата страна на тезгяха.

— Ами… пътищата са доста лоши…

Това предизвика хор от до болка познати оплаквания и Летописеца се отпусна. Докато всички още мърмореха, вратата се отвори и влезе чиракът на ковача с момчешкия си вид и широките си рамене, както и с коса, вмирисана на пушек. Докато той държеше вратата отворена, та да влезе Картър, всички видяха дългия железен прът, метнат през рамото му.

— Изглеждаш като глупак, момче — измърмори Картър, докато бавно мина през вратата, като ходеше със скованата предпазливост на човек, който има пресни наранявания. — Продължавай да мъкнеш това насам-натам и хората ще започнат да говорят за теб като за Лудия Мартин. Ще те наричат „онова смахнатото от Раниш“. Това ли искаш да слушаш през следващите петдесет години?

Чиракът опипа смутено железния прът.

— Нека си говорят — отвърна той с нотка на предизвикателство. — Откакто ходих да се погрижа за Нели, не спирам да сънувам кошмари за онова паякоподобно нещо. — Той поклати глава. — Пусто да опустее! Мислех си, че ти самият ще носиш по един прът във всяка ръка. Та то за малко не те уби!