Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Баща ми се засмя и разроши косата ми.

— Можеш само да го съжаляваш, момчето ми. Утре ние ще си продължим по пътя, а той ще трябва да остане в неприятната компания на самия себе си, докато е жив.

— Той е едно невежо плямпало — казах кисело.

Баща ми сложи здравата си ръка върху рамото ми, като по този начин ми показа, че съм казал достатъчно.

— Предполагам, че това е така, защото се доближихме твърде много до Атур. Утре ще тръгнем на юг — по-зелени пасбища, по-любезни местни хора и по-хубави жени. — Той нададе ухо към фургона и ме смушка съучастнически с лакът.

— Чувам всяка твоя дума — със сладък глас се обади майка ми отвътре.

Баща ми се ухили и ми смигна.

— Е, коя пиеса ще играем тогава? — попитах го аз.

— Имай предвид, че не трябва да е нищо вулгарно, защото по тези краища хората са „богобоязливи“. — Той ме погледна. — Ти какво би избрал?

Доста време мислих, преди да отвърна:

— Бих изиграл нещо от цикъла на Брайтфилд. „Прокарването на пътя“ или нещо подобно.

— Пиесата не е особено добра. — Баща ми направи физиономия.

— Няма да усетят разликата — свих рамене аз. — Освен това тя е натъпкана догоре с поучителни истории за Техлу, така че никой няма да посмее да се оплаче, че е вулгарна. — Погледнах към небето. — Само се надявам да не ни завали някой дъжд.

Баща ми също хвърли поглед към облаците.

— Със сигурност ще вали. И все пак има и по-лоши неща от това да играеш представление под дъжда.

— Като например да играеш под дъжда и накрая да не ти платят достатъчно? — попитах аз.

Кметът бързаше с широки крачки към нас. Той пуфтеше, сякаш беше тичал, и челото му беше покрито с пот.

— Говорих с няколко членове на градския съвет и решихме, че няма да е проблем да използвате залата, ако желаете.

Езикът на тялото на баща ми беше съвършен. Бе очевидно ясно, че той се чувства обиден, но просто беше твърде учтив, за да каже каквото и да било.

— Със сигурност не бих искал да ви поставям…

— Не, не. Никак не се безпокойте. Всъщност дори настоявам.

— Е, много добре… Щом настоявате.

Кметът се усмихна и забързано се отдалечи.

— Така е малко по-добре — въздъхна баща ми. — Все още няма да е нужно да затягаме коланите.

* * *

— Половин пени на глава. Точно така. А всеки без глава влиза безплатно. Много благодаря, господине.

Трип обслужваше вратата, като внимаваше всеки, дошъл да гледа пиесата, да си е платил.

— Половин пени на човек. Макар че като гледам румените страни на вашата дама, май трябва да ви взема за човек и половина. Не че ми влиза в работата, де.

Трип имаше най-бързия език в цялата трупа и това го правеше най-подходящ да се погрижи никой да не се опита да се вмъкне с измама или със сила. Тъй като носеше своето зелено-сиво облекло на шут, Трип можеше да си позволи да каже почти всичко и въпреки това да му се размине.

— Здравей, мамо, малкият може да влезе безплатно, но ако започне да протестира, най-добре ще е бързо да му подадеш да суче и да го изнесеш отвън.

Трип продължаваше с безкрайното си бърборене:

— Точно така, половин пени. Да, господине, и за празната глава се заплаща пълна цена.

Макар че винаги ми бе забавно да наблюдавам как Трип работи, по-голямата част от вниманието ми беше насочена към фургона, който беше отишъл към другия край на града преди около четвърт час. Кметът беше спорил нещо със стареца, който го караше, и след това гневно се беше отдалечил. Сега видях, че кметът се връщаше към фургона, придружен от висок мъж, който носеше дълга тояга — местния полицай, ако не се лъжа.

Любопитството ми се засили и аз се промъкнах до фургона, като се стараех да остана скрит от погледите. Докато успея да се промъкна достатъчно близо, кметът и старецът отново бяха започнали да се карат. Полицаят стоеше наблизо и изглеждаше раздразнен и неспокоен.

— … казах ти. Нямам разрешително. Нямам нужда от него. Амбулантният търговец има ли нужда от разрешително? Калайджията има ли нужда от разрешително?

— Ти не си калайджия — каза кметът. — Не се опитвай да минеш за такъв.

— Не се опитвам да се правя на какъвто и да е — сопна се старецът. — Аз съм и калайджия, и амбулантен търговец, и съм повече от това. Аз съм _арканист_, треперещ идиот такъв.

— Точно това имах предвид — упорито каза кметът — По тези места ние сме богобоязливи хора. Не искаме да се забъркваме с нещата от мрака, за които смятаме, че е по-добре да бъдат оставени на мира. Не искаме неприятностите, които хората като теб могат да довлекат със себе си.

— Хората като мен ли? — повтори възрастният мъж. — Какво знаеш ти за хората като мен? По тези места вероятно от петдесет години не е идвал арканист.

— На нас така ни харесва. Просто се обърни и се върни там, откъдето си дошъл.

— Как ли пък няма да прекарам нощта под дъжда заради дебелата ти тиква — разпалено отвърна старецът. — Не се нуждая от разрешението ти, за да си наема стая или да търгувам на улицата. Сега се махай от главата ми или ще видиш с очите си какви неприятности могат да ти донесат _хората като мен_.

Върху лицето на кмета премина сянка на страх, който след това беше заменен от възмущение. Той направи знак на полицая зад гърба си.

— Тогава ще прекараш нощта в затвора за скитничество и заплашително поведение. На сутринта ще те пуснем да си вървиш по пътя, ако се научиш благоприлично да си държиш езика зад зъбите — полицаят пристъпи към фургона, като предпазливо държеше подръка тоягата си.

Старецът не помръдна от мястото си и вдигна ръка. От предните краища на фургона му избликна тъмночервена светлина.

— Не се приближавай повече — злокобно рече той. — Иначе може да стане лошо.

След миг на изненада осъзнах, че странната светлина беше дошла от две симпатични лампи, които старецът беше монтирал върху фургона си. Бях виждал такава лампа и преди — в книжарницата на лорд Грейфелоу.

Те са по-ярки от газовото осветление, по-постоянни от свещите или другите лампи и са почти вечни. Също така са и ужасно скъпи.

Бях готов да се обзаложа, че никой в този малък град не беше и чувал за тях, камо ли пък да ги беше виждал.

Полицаят спря на място, щом светлината се усили. Но след като не се случи нищо друго, той затвори увисналото си чене и продължи да върви към фургона.

Изражението на възрастния мъж стана неспокойно.

— Чакайте малко — каза той, когато червената светлина от фургона започна да намалява. — Не искаме…

— Затваряй си клепалото, дъртако — сопна се полицаят.

Той сграбчи ръката на арканиста с бързо движение, все едно пъхаше пръстите си в огъня. После, след като нищо не се случи, се ухили и стана по-самоуверен.

— Не си мисли, че няма здраво да те прасна, ако се опиташ да направиш някоя от дяволиите си.

— Добра работа, Том — похвали го кметът, който изглеждаше определено облекчен. — Води го, след това ще изпратим някой за фургона.

Полицаят отново се ухили и изви ръката на стареца. Арканистът се изви в кръста и издаде кратък стон на болка.

От мястото, където се криех, видях как лицето на арканиста се промени само за секунди от разтревожено на обидено и след това на разгневено. Видях, че устните му се движат.

Внезапно, сякаш от нищото, се появи жесток вятър, все едно без всякакво предупреждение се бе разразила буря. Вятърът се удари във фургона на стареца и го катурна на две колела, а след това с трясък отново обърна каруцата на четирите й колела. Полицаят се олюля и падна, сякаш повален от ръката на самия Бог. Дори на мястото, където се криех, на около двайсетина метра разстояние, вятърът беше толкова силен, че бях принуден да направя крачка напред, сякаш някой грубо ме бе блъснал в гърба.

— Махайте се! — гневно изкрещя възрастният мъж. — Не ме закачайте повече! Ще запаля кръвта ви и ще ви напълня със страх, студен като лед и твърд като желязо!

В думите му имаше нещо познато, но не можех да се сетя какво точно.

И кметът, и полицаят подвиха опашки и побягнаха. Очите им бяха широко отворени и стреснати като на подплашени коне.

Вятърът утихна също толкова бързо, колкото се бе и появил. Внезапният му порив едва ли беше траял повече от пет секунди. Тъй като по-голямата част от местните хора се бяха събрали около обществената сграда, се съмнявах, че някой друг освен мен, кмета, полицая и магаретата на стареца, които кротко и съвършено невъзмутимо си стояха под хамута, беше видял какво се е случило.

— Освободи това място от нечистото си присъствие — промърмори сякаш на себе си арканистът, докато наблюдаваше как двамата мъже бягаха. — Със силата на името си ти заповядвам да ми се подчиниш.

Накрая осъзнах защо думите му ми се струваха познати. Той цитираше редове от сцената с екзорсизъм в „Даеоника“. Не бяха много хората, които познаваха тази пиеса.

Старецът се обърна към фургона си и започна да импровизира:

— Ще ви превърна в масло посред горещ летен ден. Ще ви превърна в поет с душа на свещеник. Ще ви превърна в лимонов крем карамел и ще ви изсипя през прозореца. — Той се изплю. — Копелета. — Накрая, изглежда, раздразнението му утихна и той въздъхна дълго и уморено. — Е, едва ли можеше да стане по-лошо от това — промърмори възрастният мъж, докато разтриваше рамото на ръката, която полицаят му беше извил. — Мислиш ли, че ще се върнат, последвани от тълпа?