Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Всички бяха абсолютно сигурни, че дракусът е демон. Огромен черен демон, който бълваше огън и отрова. И да са имали някакво съмнение по тоя въпрос, то е изчезнало напълно, когато звярът е бил повален от желязото на самия Техлу.

Също всички бяха съгласни, че демоничният звяр е виновен за разрушаването на фермата на Маутхен. Разумно, макар и напълно погрешно заключение. Да се опитвам да ги убедя в каквото и да е било друго си беше чиста загуба на време.

Бяха ме открили в безсъзнание върху колелото, което бе убило демона. Местният хирург ме беше позакърпил, доколкото бе успял, и тъй като не знаел колко ми е дебела главата, изразил сериозни съмнения, че изобщо някога ще се събудя.

В началото общото мнение било, че съм просто случаен свидетел, който нямал късмет или че някак съм откъртил колелото от църквата. Обаче чудотворното ми изцеление, комбинирано с факта, че бях прогорил дупка в тезгяха долу, накарало хората най-сетне да обърнат внимание на онова, което едно малко момче и една стара вдовица разправяли цял ден — че видели някой да стои на покрива на храма. Той бил осветен от огъня долу. Ръцете му били вдигнати пред него, сякаш се молел…

Накрая кметът и приставът вече нямаха какво повече да разказват, за да запълнят мълчанието, и просто седяха и неспокойно поглеждаха ту към мен, ту разменяха погледи помежду си.

Внезапно ми просветна, че не виждаха пред себе си едно бедно, дрипаво момче. Вместо това виждаха загадъчен, ранен човек, който беше убил демон. Не виждах причина да ги разубеждавам. Всъщност беше крайно време да ми се усмихне късметът в цялата тая работа.

Ако те ме смятаха за някакъв герой или светец, това ми осигуряваше полезно влияние.

— Какво направихте с тялото на демона? — попитах аз и видях, че въпросът ми ги накара да се отпуснат.

До този момент едва ли бях изрекъл повече от десетина думи и отвръщах с мрачно мълчание на по-голямата част от колебливите им въпроси.

— Не се безпокойте за това, господарю — отвърна приставът. — Знаехме какво да правим с него.

Стомахът ми се стегна на възел и още преди да ми кажат, вече знаех какво беше станало — те го бяха изгорили или заровили. Съществото беше истинско чудо за науката, а те го бяха изгорили и заровили, сякаш беше боклук. Познавах писари естествоизпитатели в Архива, които с готовност биха дали да им отрежат ръцете само и само да могат да изучават такова рядко създание. Дълбоко в сърцето си дори се надявах, че ако им бях предоставил такава възможност, можех да спечеля отново достъп до Архива.

А люспите и костите? Стотици килограми денатурирано желязо, за което алхимиците щяха да се сбият…

Кметът кимна енергично и продължи монотонно:

— Изкопахме рова десет на два. Сложихме ясен, бряст, а също и самодивско дърво — той се прокашля. — Макар да се оказа, че дупката трябва да е по-голяма, разбира се. Всички помагахме, за да я изкопаем възможно най-бързо. — Той вдигна глава и гордо показа няколко пресни мазола.

Затворих очи и едва се удържах да не започна да хвърлям разни предмети из стаята и да ги проклинам на осем различни езика. Това обясняваше защо градът беше все още в такова жалко състояние. Всички са били заети да горят и заравят същество, което струваше огромна сума пари.

Така или иначе, не можех да направя нищо. Съмнявах се, че репутацията ми ще се окаже достатъчна, за да ме защити, ако ме хванеха, докато се опитвам да изровя дракуса.

— Оцелялото момиче от сватбата на Маутхен — попитах аз, — някой виждал ли я е днес?

— Не съм чувал такова нещо — кметът погледна въпросително към пристава. — Мислите ли, че тя е свързана по някакъв начин със звяра?

— Какво? — въпросът беше толкова нелеп, че в началото не го разбрах. — Не! Не ставайте смешни. — Смръщих им се аз, тъй като последното, което исках, е по някакъв начин Дена да бъде замесена в това. — Тя ми помагаше в моята работа — казах аз, като внимавах думите ми да звучат неопределено.

Кметът хвърли гневен поглед на пристава и след това отново се обърна към мен.

— Работата ви тук… приключила ли е? — предпазливо попита той, сякаш се страхуваше думите му да не са обидни. — Със сигурност не искам да си пъхам носа във вашите дела, но… — Той нервно облиза устни. — Защо се случи всичко това? В безопасност ли сме?

— Осигурих ви толкова безопасност, колкото можах — отвърнах аз двусмислено.

Звучеше доста героично. Ако всичко, което можех да спечеля от това, беше малко репутация, поне трябваше да съм сигурен, че тя е подходящата за мен.

След това ми дойде една идея.

— За да съм сигурен, че сте в безопасност, имам нужда от едно нещо. — Наведох се напред над стола и сплетох пръсти. — Трябва да знам какво са изровили Маутхен от Надгробната могила.

Видях, че се спогледаха един друг и в очите им се четеше въпросът: _Как е разбрал за това?_

Облегнах се назад на стола, сподавяйки желанието си да се усмихна като котарак, който е видял гълъбарник.

— Ако знам какво са намерили Маутхен там, горе, мога да взема мерки това нещо да не се случи отново. Знам, че са го пазели и тайна, но все някой в града е научил повече. Пуснете слух за това и доведете всеки, който знае нещо, да говори с мен.

Бавно се изправих. Направих съзнателно усилие да не трепна от различните болежки, които усещах.

— Но ги накарайте да дойдат бързо. Тръгвам си утре вечер. Имам бърза работа на юг.

Излязох тържествено през вратата, а плащът ми се носеше след мен доста драматично. Аз съм член на трупа до мозъка на костите си и когато съм на сцена, знам как да я напусна.

* * *

Прекарах следващия ден в похапване на добра храна и подремване в меко легло. Изкъпах се, погрижих се за многобройните си наранявания и, общо взето, се отдадох на заслужена почивка. Няколко човека се отбиха, за да ми кажат онова, което вече знаех. Маутхен беше изкопал надгробни камъни и беше намерил нещо, заровено там. И какво по-точно? Просто някакъв предмет. Никой не знаеше повече от това.

Седях до леглото и се забавлявах с идеята да напиша песен за дракуса, когато чух плахо почукване на вратата — толкова слабо, че за малко да не му обърна внимание.

— Влез.

В началото вратата се открехна съвсем леко, после по-широко. Беше момиче на около тринайсет години, което се огледа неспокойно и бързо се вмъкна в стаята, като затвори тихо вратата след себе си. Имаше къдрава кестенява коса и бледо лице с румени кръгове върху бузите. Очите й бяха дълбоки и тъмни, сякаш бе плакала или не си беше доспала, а може би и двете.

— Искали сте да разберете какво са изкопали Маутхен? — Тя ме погледна и след това извърна очи.

— Как се казваш? — меко я попитах аз.

— Верайния Грейфлок — послушно отвърна тя и след това побърза да направи реверанс с поглед, забит в пода.

— Очарователно име — казах аз и се усмихнах, за да я успокоя. — Вериан е малко червено цвете. Виждала ли си го? — Тя поклати глава и аз продължих: — Предполагам никой не те нарича Верайния. Не ти ли казват Нина?

Тя вдигна глава и на умореното й лице се появи слаба усмивка.

— Баба ме нарича така.

— Ела да седнеш, Нина — кимнах към леглото, тъй като то беше единственото място в стаята, където можеше да се седне.

Тя седна и нервно прибра ръцете си в скута.

— Видях го. Нещото, което те изровиха на могилата. — Тя вдигна поглед към мен и след това отново го сведе към ръцете си. — Джими, най-малкото момче на Маутхен, той ми го показа.

— Какво беше то? — сърцето ми заби по-учестено.

— Голяма красива делва — тихо отвърна тя, — горе-долу толкова голяма. — Вдигна ръка на около метър от земята. — По нея имаше най-различни надписи и рисунки. Беше наистина красива. Никога не бях виждала такива цветове. А някои от боите блестяха, сякаш бяха от сребро или злато.

— Рисунки на какво? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.

— Хора — отвърна тя. — Предимно хора. Имаше една жена, която държеше счупен меч, и мъж до едно мъртво дърво, и още един мъж с куче, захапало го за крака… — тя не довърши.

— Имаше ли и мъж с бяла коса и черни очи?

Тя ме погледна облещена и кимна.

— От него ме побиха тръпки. — Тя потрепери.

Чандрианите. Това беше ваза, която показваше чандрианите и знаците за тяхната поява.

— Можеш ли да си спомниш нещо друго за тези рисунки? — попитах аз. — Не бързай, помисли добре.

Тя се замисли.

— Имаше и един мъж без лице, само качулка и нищо под нея. В краката му имаше огледало, а над главата му няколко луни. Нали се сещате — пълна луна, полумесец, четвърт луна. — Тя сведе замислено поглед. — Имаше и една жена… — Момичето се изчерви. — Някои от дрехите й бяха свалени.

— Спомняш ли си нещо друго? — попитах аз и когато тя поклати глава, додадох: — А надписите?

— Всички бяха на някакъв чужд език — поклати глава Нина. — Нищо не можах да разбера.

— Мислиш ли, че можеш да нарисуваш някой от надписите, които си видяла?