Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Дванадесета глава

Вярна на семейството си

— Търговецът Банси би искал да говори с вас, милорд — с тези думи Темигаст се появи в градината, където седяха Ферингал и Мералда и мълчаливо попиваха багрите и уханията около себе си, любуваха се на пъстрите цветя и красивия залез, така искрящ на фона на тъмните морски води.

— Нека дойде — отвърна младият лорд, щастлив да покаже най-новото си завоевание.

— По-добре вие идете при него, господарю — възрази Темигаст. — Нали го знаете какъв е нервен, а и доста бърза. Боя се, че няма да е добра компания за скъпата Мералда. Нищо чудно да развали приятната атмосфера на градината.

— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.

И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.

Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.

И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.

Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.

— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.

— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.

Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.

— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!

Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.

— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.

— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.

— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.

Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:

— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.

При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.

— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.

На лицето й грейна обезоръжаваща усмивка, пред която дори Присила беше безсилна.

— Работя над нея от години — обясни тя. — Садя цветята и се грижа за тях и все търся сортове, които да цъфтят по най-различно време, та всяка седмица да се разтварят нови и нови цветове.

— И усилията ви са дали резултат — искрено я поздрави Мералда. — Обзалагам се, че в цял Лускан, пък и в Града на бездънните води няма градина, която да се мери с вашата.

Девойката неволно се усмихна при вида на руменината, плъзнала по бузите на Присила — май най-сетне бе открила слабото й място.

— Е, не е лоша — съгласи се лейди Ок. — Но в Града на бездънните води има градини, които се простират на площи, по-големи от цялото ни имение.

— Може да са по-големи, но не е възможно да са по-красиви — настоя Мералда и за няколко мига Присила остана без думи, хваната напълно неподготвена от топлите думи на това селско момиче.

— Благодаря ти — успя да избъбри най-сетне тя, а месестото й лице засия с такава широка усмивка, каквато Мералда никога не бе очаквала от нея. — Искаш ли да видиш нещо много специално?

В началото младата жена се поколеба, тъй като все още й беше трудно да се довери на Присила, но после си каза „какво пък толкова“ и позволи на Присила да я улови за ръката и да я поведе обратно към замъка. Минаха през няколко малки стаички и стигнаха до едно тайно стълбище, в края на което имаше миниатюрно дворче, повече приличащо на грешка в плана на замъка и толкова тясно, че едва имаше място двете да застанат една до друга. Мералда се разсмя възторжено при вида на мястото. Въпреки че каменните стени бяха сиви и напукани, в средата на дворчето имаше леха с макове. Повечето бяха от обикновените, тъмночервени макове, които тя познаваше, но няколко имаха нежнорозови цветове, каквито младата жена никога не бе виждала.

— Тук работя с растенията — обясни Присила и я поведе към саксиите.

Първо коленичи пред обикновените макове и с една ръка докосна стъблото, докато с другата нежно разтвори червените листенца, за да открие тъмната сърцевина на цвета.

— Виждаш ли колко е здраво стъблото? — попита тя.

Мералда кимна и също се приведе над цветето.

Присила се изправи и отиде при саксиите с розовите макове. И този път внимателно разгърна деликатните листенца и откри скритата между тях сърцевина, която тук не бе черна, а снежнобяла. Мералда докосна стъбълцето и усети, че то също е много по-нежно.

— С години използвах все по-светли и по-светли растения — обясни Присила. — Докато най-сетне постигнах това — макове, съвсем различни от обикновените.

— Макове „Присила“ — възкликна Мералда и с огромно удоволствие чу по-възрастната жена да избухва в смях. — Наистина! Името е съвсем заслужено. Трябва да ги покажете на търговците, които минават оттук на път към Лускан. Сигурна съм, че тамошните дами ще платят скъпо и прескъпо за толкова нежни макове.