Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Не исках да докосвам болното ти място — слисано се оправда Дена. — Наистина е невероятно животно. — Тя отново погледна надолу.

— Когато прочетох за него, всъщност не повярвах за огъня — признах аз. — Стори ми се малко невероятно.

— По-невероятно от гущер, голям колкото конска каруца?

— Той просто е по-голям. Но виж, огънят не е нещо естествено. Ако не друго, то къде държи тоя огън? Очевидно не гори запален вътре в него.

— Не обясняват ли това в книгата, която си чел? — попита ме Дена.

— Авторът прави някои предположения, но това е всичко. Не е могъл да хване някой дракус и да го разреже.

— Това е обяснимо — каза Дена, докато наблюдаваше как дракусът небрежно бутна друго дърво и започна да яде и него. — Каква ще е тая мрежа или клетка, която би успяла да го задържи?

— Въпреки това човекът има някои интересни теории — казах аз. — Знаеш ли как от кравешкия тор се получава газ, който може да гори?

— Не. Наистина ли? — Дена се обърна да ме погледне и се засмя.

— Децата на фермерите хвърлят искри върху прясно кравешко лайно и наблюдават как то гори — кимнах аз и се ухилих. — Затова фермерите трябва да внимават при съхранението на тора. Може да се натрупа газ и да експлодира.

— Аз съм градско момиче — каза тя, като се кикотеше. — Не сме играли на такива игри.

— Изпуснала си голямо забавление — казах аз. — Авторът предполага, че дракусите просто съхраняват такъв газ в някакъв мехур. Истинският въпрос всъщност е как го запалват. Авторът предлага една хитроумна идея за арсена. От химична гледна точка в това има смисъл. Арсенът и въглищният газ ще се взривят, ако се смесят. Така се появяват светлините в мочурищата. Но аз мисля, че това не би било много разумно. Ако животното имаше толкова много арсен в тялото си, то би се самоотровило.

— Мммм-хъммм — рече Дена, като продължаваше да наблюдава дракуса под нас.

— Но ако се замислиш, всичко, което му е нужно, е една малка искра, за да запали газа — продължих аз. — А има много животни, които създават достатъчно голяма галванична сила, за да се получи искра. Прищипаните змиорки например могат да създадат толкова много, че да убият човек, а са дълги само петдесет-шейсет сантиметра — посочих към дракуса. — Нещо толкова голямо със сигурност може да генерира достатъчно сила, та да се получи искра.

Надявах се, че Дена ще се впечатли от моята находчивост, но тя изглеждаше погълната от сцената под нас.

— Ти всъщност не ме слушаш, нали?

— Не особено — отвърна тя, обърна се към мен и ми се усмихна. — Онова, което имам предвид, е, че за мен си е напълно логично. Той яде дърво. Дървото гори. Защо да не бълва огън?

Докато се опитвах да реша какво да й отговоря, тя посочи на долу към долината.

— Погледни дърветата там, долу. Не ти ли се виждат странни?

— Като изключим това, че са потрошени и изядени ли? — попитах аз. — Не особено.

— Виж как са подредени. Трудно се забелязва, защото на мястото цари пълна бъркотия, но изглежда така, сякаш са растели на редове. Все едно някой ги е засадил.

Сега, когато тя ми го показа, наистина изглеждаше така, сякаш голяма част от дърветата са били подредени в редици преди идването на дракуса. Дузина редове с по двайсетина дървета всеки. Сега от тях бяха останали само дънери или празни дупки.

— Защо някой би насадил дървета насред гората?

— Това не е овощна градина… — замислено каза тя. — Ти видя ли някакви плодове?

Поклатих глава.

— А дракусът е изял само тези дървета — продължи тя. — Има голямо празно пространство в средата. Другите дървета той просто събаря, а тези ги събаря и яде — тя присви очи. — Какво дърво яде в момента?

— Оттук не мога да видя — отвърнах аз. — Клен? Да не би да обича сладко?

Погледахме още известно време, след това Дена се изправи.

— Е, важното е, че няма да ни налети и да избълва огън върху гърбовете ни. Да идем да видим какво има в другия край на оная тясна пътека. Предполагам, че това е пътят, по който да се измъкнем оттук.

Слязохме по стълбата и бавно се запромъквахме по лъкатушещия път на дъното на пукнатината. Той се виеше и усукваше още двайсетина стъпки, преди да стигне до малък затворен каньон със стръмни стени, които се издигаха от двете страни.

Нямаше изход, но беше очевидно, че каньонът е бил използван за нещо. Мястото беше почистено от растения и на дъното пръстта беше утъпкана. Имаше две дълги изкопани огнища и над тях върху платформи от тухли бяха поставени големи метални тави. Те доста наподобяваха на казаните, използвани от касапите за топене на лой, но бяха широки, плоски и плитки като тави за печене на някакви огромни пайове.

— Наистина обича сладко! — засмя се Дена. — Човекът си е правил кленови бонбони тук. Или пък сироп.

Приближих се, за да погледна. Наоколо се търкаляха ведра от вида, който бихте използвали да пренасяте кленова мъзга, та да я сварите.

Отворих вратата на една малка разнебитена барака и видях вътре още кофи, дълги дървени лопати за разбъркване на мъзгата, стъргалки за ваденето й от тавите…

Но нещо не беше както трябва. В гората беше пълно с кленови дървета. Нямаше смисъл да бъдат отглеждани. И защо човек би избрал такова отдалечено място?

Може би онзи мъж е бил просто смахнат. Взех наслуки една от стъргалките и я погледнах. Ръбът й беше омазан с нещо тъмно, сякаш с нея бяха стъргали катран…

— Пфу! — каза Дена зад гърба ми. — Горчиво е. Мисля, че са го прегорили.

Обърнах се и видях Дена, която стоеше до едно от огнищата. Бе откъртила един голям кръг от нещо лепкаво от дъното на една от тавите и беше отхапала от него. Беше черно, а не тъмнокехлибарено като цвета на кленовите бонбони.

Внезапно осъзнах какво всъщност се бе случило.

— _Недей!_

Тя ме погледна озадачено.

— Не е чак _толкова_ лошо — каза тя, а думите й бяха заглушени от лепкавото нещо, с което бе пълна устата й. — Странно е на вкус, но не съвсем неприятно.

Пристъпих към нея и избих парчето от ръката й. Очите й проблеснаха гневно към мен.

— _Изплюй го!_ — отсякох аз. — _Веднага! Това е отрова!_

Само за миг изражението на лицето й стана от гневно на ужасено. Тя отвори уста и остави парчето да падне на земята. След това се изплю, а слюнката й беше гъста и черна. Набутах бутилката с вода в ръцете й.

— Изплакни си устата! — наредих й аз. — Изплакни я и се изплюй отново!

Тя взе бутилката и в този момент аз си спомних, че вътре нямаше вода. Бяхме я свършили по време на обеда.

Затичах се и се проврях през тесния проход. Стрелнах се нагоре по стълбата, грабнах меха с вода и след това се спуснах бързо обратно до малкия каньон.

Дена седеше на земята. Беше много бледа и очите й бяха широко отворени. Пъхнах меха в ръцете й и тя започна да гълта от него толкова бързо, че се задави и леко повърна, докато плюеше водата обратно.

Протегнах се към огнището и пъхнах ръката си дълбоко в пепелта, докато намерих на дъното неизгорели въглени. Извадих една шепа от тях. Разтърсих ръка, та по-голямата част от пепелта да изпадне, и след това й подадох шепата черни въглени.

— Изяж това! — наредих аз.

Тя ме погледна безучастно.

— Направи го! — раздрусах въглените пред очите й. — Ако не ги сдъвчеш и преглътнеш, ще те съборя на земята и насила ще ги напъхам в гърлото ти! — Сложих един въглен в устата си. — Виж, няма страшно. Просто го направи. — Тонът ми омекна и стана по-скоро умолителен, отколкото заповеден. — Дена, довери ми се.

Тя взе няколко въглена и ги сложи в устата си. Лицето й беше все така бледо, а очите й се напълниха със сълзи. Започна да дъвче с хрущящ звук и след това с гримаса отпи от водата, за да преглътне.

— Тук са приготвяли от проклетия офалум — казах аз. — Голям глупак съм, че не се сетих за това по-рано.

Дена се опита да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Не говори. Продължавай да ядеш. Толкова, колкото може да понесе стомахът ти.

Тя кимна сериозно с широко отворени очи. Продължи да дъвче, леко се задави и след това преглътна въглена с още една глътка вода. Изяде една дузина бързо един след друг и след това отново си изплакна устата.

— Какво е офалум? — попита тихо.

— Наркотик. Това са денерови дървета. Току-що изяде цяла хапка денерова смола.

Седнах до нея. Ръцете ми трепереха. Притиснах ги върху краката си, за да скрия това.

След моите думи тя остана мълчалива. Всеки беше чувал за денеровата смола. В Тарбеан събираха от уличките и входовете на квартала край доковете вкочанените тела на сладкоядите, които бяха поели прекалено голяма доза от нея.

— Колко глътна?

— Просто я дъвчех като карамел. — Лицето й отново пребледня. — Има още малко, залепнала на зъбите ми.

— Продължавай да си плакнеш устата — побутнах меха с вода към нея.

Тя изжабурка водата между бузите си, преди да я изплюе и да повтори целия процес отново. Опитах се да отгатна колко от наркотика беше поела в тялото си, но имаше много неизвестни — не знаех колко точно беше погълнала, колко пречистено беше веществото и дали фермерите бяха взели някакви мерки да го филтрират или пречистят.