Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в

панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани

върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха,

когато се напъна да вдигне капака.

Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и

задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.

Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към

гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След

това се изправи, като държеше малка дървена кутия.

Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и

един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в

желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво,

като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв

механизъм вътре.

След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го

дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна

навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.

След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на

сандъка в същото положение като преди.

— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.

Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.

Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред,

докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха

и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.

Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше

примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е

очаквал.

152.

Бъз

В такава нощ беше по-добре да не си на открито.

Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше

мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да

намалее до ръмеж.

Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край

пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали

толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо

друго, освен да го накарат да пращи и съска.

Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора,

които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.

По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на

едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за

главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.

— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е

справедливо да си получиш твоята една трета.

— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. —

Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.

— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка.

— Ей това тук е мъжка напитка.

Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая

вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:

Клен. Кол с цветя,

хващай и върви.

Пепел и жарава.

Плод от бъз носи.

Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи

бавна и дълга глътка и тихо преглътна.

— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!

Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.

— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.

— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и

наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред

ли е?

— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.

— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме

малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че

никога няма да излезеш от там.

— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те

е изхвърлил?

Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.

— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата

и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.

— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. —

Утре ще пикае кръв.

— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля

нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули

кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са

доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.

— Аз не получих каквото исках — каза Баст с равен глас.

— Още не — рече брадатият войник, бръкна в джоба си и извади кесия, която тежко

иззвъня, когато той я подхвърли в дланта си. — Я седни да се посгрееш и ще разделим това.

Помощникът погледна към осветения кръг около огъня, но не понечи да седне. След това

започна да напява, като посочваше произволно към разни неща — близкия камък, дънер,

брадвичка…

Угар и прасило.

Пепел и дъб.

Вземай що се е спасило.

Пушек и скръб.

Накрая той посочи към огъня. Пристъпи по-близо, наведе се ниско и издърпа един клон,

който беше по-дълъг от ръката му. Краят му се бе превърнал в грозд от нажежени въглени.

— Я гледай, ти май си по-пиян от мене — избухна в смях брадатият. — Нямах това

предвид, когато казах да се посгрееш.

Русият войник се преви от смях.

Баст сведе поглед към двамата мъже. Миг по-късно той също се разсмя. Звукът беше

ужасен, назъбен и нерадостен. Това не беше човешки смях.

— Ей! — остро го прекъсна брадатият с изражение, което вече не беше весело. — Какво

ти става?

Отново започна да вали. Един порив на вятъра обсипа лицето на помощника с тежки

капки. Последва нов порив, който накара върха на клона да заблести в яркооранжево.

Нажеженият въглен обрисува искряща дъга във въздуха, докато Баст започна да го

насочва ту към единия, ту към другия мъж, като напяваше:

Буре. Бира.

Камък и къща.

Вятър и вода.

Ти се зле държа.

Помощникът спря с пламтящия клон, насочен към брадатия мъж. Зъбите му изглеждаха

червени на светлината на огъня. На лицето му нямаше и помен от усмивка.

Епилог

Три вида тишина

Отново беше нощ. Странноприемница „Пътният камък“ беше потънала в тишина, която

сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше просторното, отекващо спокойствие, внушено от

липсата на нещо. Ако дъждът беше постоянен, капките щяха да трополят по покрива, да се

стичат по стрехите и бавно да отмиват тишината към морето. Ако в леглата на

странноприемницата имаше любовници, те щяха да въздишат и да стенат и така да накарат

тишината да се засрами и да си тръгне. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се,

нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вън от „Пътният камък“ през дърветата се разнасяше шумът от далечна веселба — звук

от цигулка, гласове, тропот на обувки и пляскане с ръце. Но този шум беше тънък като косъм

и смяната на посоката на вятъра го прекъсна. Остана само шумоленето на листата и нещо,

което донякъде наподобяваше далечен крясък на бухал. Те също заглъхнаха и след тях остана

само втората тишина, която чакаше като дъх, който беше поет и задържан безкрайно дълго.

Третият вид тишина беше трудно доловима. След час вслушване евентуално би я усетил в

хладния метал на дузината ключалки, които бяха здраво заключени, за да държат нощта

надалеч. Тя се таеше в грубите глинени кани със сайдер и кънтящите празнини в общото

помещение, където някога имаше маси и столове. Беше в тъпата болка от синините, които

осейваха едно тяло. Беше също и в ръцете на мъжа, чието беше тялото и който сковано се

надигна от леглото, стиснал зъби заради болката.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се движеше

с ловката увереност на крадец в нощта. Слезе по стълбите в общата стая. Там, зад здраво