Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Когато накрая получи възможност да препусне, конят се втурна напред. Слънцето тъкмо беше пресушило сутрешната роса и фермерите, които жънеха пшеница и ечемик в полята, вдигаха погледи, когато профучавахме покрай тях. Кетх-Селхан беше бърз, толкова бърз, че вятърът разгъна плаща зад гърба ми като знаме. Придърпването около врата ми бързо ме умори и макар да знаех, че това щеше доста да развали драматичния ми външен вид, откопчах наметалото и го прибрах в дисагите.

Когато навлязохме в една горичка, накарах Селхан отново да премине в тръс. Така щеше да си почине малко и нямаше да рискуваме след някой завой да се натъкнем на повалено дърво или на някоя бавна каруца. Когато излязохме на полето и можехме да виждаме ясно пътя напред, отново му отпуснах юздите и той направо полетя.

След час и половина такава езда Селхан започна да се поти и да диша тежко, но въпреки това се справяше по-добре от мен. Краката ми бяха станали като гумени. Бях млад и в добра форма, но не бях яздил от години. Ездата натоварва различни мускули в сравнение с ходенето, а язденето в галоп е точно толкова трудно, колкото и тичането, освен ако не искаш да накараш коня си да се уморява двойно повече на всеки изминат километър.

Достатъчно е да кажа, че следващата гориста местност беше добре дошла за мен. Скочих от седлото и закрачих пеша, за да осигуря и на двама ни заслужена почивка. Разрязах на две една от ябълките и дадох на коня по-голямото парче. Пресметнах, че сме изминали около петдесет километра, а слънцето още дори не бе стигнало до зенита.

— Това беше по-лесната част — казах аз на Селхан и нежно го потупах по шията. — В името на Бога, ама ти си просто прекрасен. Още не си се уморил и наполовина, нали?

Повървяхме така около десетина минути и след това имахме късмета да попаднем на малка рекичка, над която минаваше дървен мост. Оставих го да пие цяла минута, след което го дръпнах, преди да е поел твърде много вода.

Възседнах го и постепенно го отпусках във все по-бърз галоп. Краката ми горяха и ме боляха, докато се навеждах над врата му. Тропотът на копитата му контрастираше с бавната песен на вятъра, който свиреше безспир покрай ушите ми.

Първото неочаквано препятствие се появи след около час, когато се наложи да пресечем широк поток. Потокът не криеше никаква опасност, но се наложи да разседлая коня и да пренеса всичко сам на другия бряг, вместо да рискувам да намокря нещата си. Не можех да го яздя в продължение на часове с влажна сбруя.

От другата страна на реката подсуших Селхан с одеялото си и го оседлах наново. За това ми беше нужен половин час, което означаваше, че конят вече не беше отпочинал, а изстинал, тъй че се наложи да го подгрявам полека отново — от бавен ход през тръс до лек галоп. В крайна сметка преминаването на потока ми коства един час. Безпокоях се, че ако това се наложи пак, мускулите му ще се вкочанят от студ. Ако това се случеше, и самият Техлу нямаше да може да го накара да галопира отново.

Час по-късно минавах през малък град, в който единственото по-забележително беше малка църква и кръчма, които бяха разположени една до друга. Спрях само колкото да напоя Селхан от близкото корито. Протегнах вдървените си крака и погледнах с безпокойство към слънцето.

След това обработваемите полета и фермите станаха все по-редки и по-отдалечени едни от други.

Дърветата ставаха все по-големи и все по` на гъсто. Пътят се стесни и не беше в добро състояние — на места осеян с камъни, а на други отмит от дъждовете.

Това ме принуди да се движа все по-бавно и по-бавно. Но право да си кажа, нито на мен самия, нито на Кетх-Селхан ни бяха останали много сили за галопиране.

Накрая стигнахме до друг поток, който пресичаше пътя.

Беше дълбок не повече от трийсетина сантиметра. От водата се носеше остра, неприятна миризма, която ми подсказа, че нагоре по течението има работилница за щавене на кожи или рафинерия. Нямаше мост и Кетх-Селхан бавно мина през реката, като поставяше предпазливо копитата си върху каменистото дъно. Разсеяно се зачудих дали за него усещането е приятно, както би било за човек, потопил крака във водата след дълъг ден ходене пеш.

Потокът не ни забави много, но през следващия половин час се наложи да преминем през него още на три места, защото пресичаше пътя отново и отново. Беше по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, и дълбочината му не надвишаваше четирийсет-петдесет сантиметра. При всяко следващо преминаване острата миризма на водата ставаше все по-неприятна. Разтворители и киселини. Ако не беше рафинерия, то беше поне мина. Държах ръцете си непрекъснато върху юздите, готов да дръпна главата на Селхан нагоре, ако се опита да пие, но той се оказа достатъчни умен да не го направи.

След като доста време препускахме в лек галоп, накрая стигнахме до върха на един хълм и от там можех да видя кръстопът долу, на дъното на една тревиста долчинка. Точно под пътепоказателя беше спрял един калайджия с две магарета, едното толкова претоварено с чували и вързопи, че изглеждаше готово всеки момент да се катурне, а другото — видимо без всякакъв товар върху него. То стоеше отстрани на черния път и пасеше, а до него беше натрупана цяла камара принадлежности.

Калайджията седеше с обезсърчен вид на ниско столче отстрани на пътя. Лицето му се разведри, когато ме видя да се спускам надолу по хълма.

Когато се приближих, прочетох пътепоказателя. Требон беше на север, а Темфолс на юг. Щом приближих, дръпнах юздите. И двамата с Кетх-Селхан имахме нужда от почивка, а и не бързах чак толкова, че да бъда груб с един калайджия. В никакъв случай. Ако не друго, то поне човекът можеше да ми каже още колко път ми остава до Требон.

— Ей ти, там! — извика той и ме погледна, като заслони очите си с ръка. — Имаш вид на момче, което търси нещо. — Мъжът беше възрастен, оплешивяващ, с кръгло приятелско лице.

— Търся много неща, калайджийо — засмях се аз, — но не мисля, че имаш което и да е от тях в денковете си.

— Не бъди толкова сигурен… — усмихна ми се подкупващо той.

Не довърши и сведе замислено поглед. Когато отново срещна очите ми, изражението му бе все така любезно, но по-сериозно от преди.

— Виж сега, синко, ще бъда честен с теб. Малкото ми магаре нарани предното си копито в един камък и не може да носи товара си. Ще трябва да остана тук, докато не намеря помощ.

— Обичайно нищо не би ме направило по-щастлив от това да ти помогна, калайджийо — казах аз. — Но трябва да стигна колкото се може по-бързо до Требон.

— Няма да ти отнеме много време. — Той кимна към хълма на север. — Остава ти по-малко от километър. Ако вятърът духаше към юг, щеше да помиришеш дима.

Погледнах в указаната от него посока и видях стълб от дим, който се издигаше иззад хълма. Заля ме вълна на облекчение. Бях успял — часът бе едва един следобед.

— Трябва да стигна до доковете Ийвсдаун — продължи калайджията и кимна на изток. — Договорил съм се един кораб да ме свали надолу по реката и за мен ще е много важно да не го изпусна. — Той погледна многозначително коня ми. — Но ще ми е нужно ново товарно животно, което да носи багажа ми…

Изглежда късметът най-сетне ми се бе усмихнал. Селхан беше чудесен кон, но сега, когато бях стигнал до Требон, той щеше да бъде причината за постоянното намаляване на ограничените ми средства.

От друга страна, не беше особено мъдро да изглежда, че нямам търпение да го продам.

— Конят е прекалено добър, за да бъде използван за товарно животно — потупах врата на Кетх-Селхан аз. — Той е чистокръвна кершаенска порода и трябва да ти кажа, че през живота си не съм виждал по-добър кон.

Калайджията огледа скептично животното.

— Като гледам, бил е приготвен за някоя кланица — рече той. — Едва ли може да измине и няколко километра.

Слязох от седлото и леко се олюлях, когато вдървените ми крака се огънаха под тежестта ми.

— Трябва да имаш по-голямо уважение към него, калайджийо. Днес измина целия път от Имре дотук.

— Не си лош лъжец, момче, но трябва да знаеш кога да спреш. Ако стръвта е твърде голяма, рибата няма да я захапе — засмя се под мустак калайджията.

Нямаше нужда да се преструвам на възмутен.

— Съжалявам, че не се представих както си му е редът — протегнах ръка. — Казвам се Квоте, член на трупа съм, от рода Едема Рух. Никога, дори и в най-лошия си ден, не бих излъгал един калайджия.

Мъжът стисна ръката ми.

— Е — каза той, леко изненадан, — моите искрени извинения на теб и семейството ти. Рядкост е да се види някой от вас сам на път. — Той погледна коня критично. — Казваш, че е изминал целия път от Имре?

Кимнах.

— Това са колко, почти сто километра? Дяволски дълга езда… — Той ме погледна с многозначителна усмивка. — Как са краката ти?

— Нека просто да кажем, че съм доволен да стоя отново върху собствените си крака — ухилих му се аз в отговор. — Предполагам, че той ще издържи още петнайсетина километра, но не мога да кажа същото за себе си.