Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Кимнах и се усмихнах.

— Беше като да видиш Тарсус, който се появява от ада. Премина през огъня и аз знаех, че всичко ще бъде наред.

Тя пристъпи към мен и сложи ръка върху рамото ми. Можех да усетя топлината й през ризата си.

— Щях да умра там… — смутено промълви тя. — Започвам да се повтарям.

— Не е вярно — поклатих глава аз. — Видях те. Ти търсеше изход.

— Не. Просто стоях, без да помръдвам. Като някое от онези глупави момичета от историите, които ми четеше майка ми. Винаги съм ги мразила. Питах я: „Защо тя не избута вещицата от прозореца? Защо не отрови храната на великана човекоядец?“

Фела беше свела поглед към върховете на обувките си, а косата беше скрила лицето й. Гласът й ставаше все по-тих, докато накрая едва се долавяше, почти като въздишка:

— Защо тя просто стои там и чака да бъде спасена? Защо сами не се спаси?

Сложих, както се надявах, успокоително ръка върху нейната. Когато го направих, забелязах нещо. Ръката й не беше деликатна и крехка, както очаквах. Беше силна и загрубяла — ръка на скулптор, която беше познала дълги часове работа с чука и длетото.

— Това не е ръка на девойка — казах аз.

Тя вдигна поглед към мен, очите й блестяха от влагата на сълзите. Тя изненадано се засмя и смехът й прозвуча почти като хлипане.

— Моля…?

Смутено се изчервих, когато осъзнах какво съм казал, но въпреки това продължих:

— Това не е ръка на изпадаща в несвяст принцеса, която седи, плете дантели и очаква принца да я спаси. Това е ръката на жена, която би се изкатерила по въже, изплетено от собствените й коси, за да спечели свободата си, или би убила в съня му отвлеклия я великан човекоядец — погледнах я право в очите. — И това е ръката на жена, която сама би преминала през огъня, ако не се бях оказал там. Леко обгорена може би, но в безопасност.

Повдигнах ръката й към устните си и я целунах. Изглеждаше подходящо да го направя.

— Въпреки това се радвам, че бях там, за да помогна — усмихнах се аз. — И така… харесваш ли Тарсус?

Усмивката й ме ослепи за пореден път.

— Харесвам Тарсус, галантния принц, и Орен Велситер, събрани в едно — отвърна тя през смях и хвана ръката ми. — Ела да видиш. Имам нещо за теб.

Фела ме отведе обратно до масата, където седеше, и ми подаде вързоп плат.

— Попитах Уил и Сим какво да ти взема за подарък и това ми се стори някак подходящо… — Тя замълча, внезапно засрамена.

Беше плащ. Цветът му беше тъмно горско зелен, платът беше скъп и чудесно ушит. Със сигурност не беше купен от количката на някой амбулантен търговец. Това беше дреха, каквато никога не бих могъл и да мечтая да си купя.

— Накарах шивача да направи цял куп малки джобове в него — каза тя неспокойно. — Уил и Сим споменаха, че това е много важно.

— Възхитителен е — казах.

Усмивката й проблесна отново.

— Трябваше да отгатвам мярката. Да видим дали ще ти стане.

Тя взе плаща от ръцете ми, доближи се до мен и го раздипли върху раменете ми, като ръцете й ме докосваха в удивително подобие на прегръдка.

Стоях, без да помръдвам, и ако използвам думите на Фела, като подплашен заек. Тя беше толкова близо, че можех да усетя топлината й. Когато се наведе, за да пооправи плаща върху раменете ми, едната й гърда докосна ръката ми. Стоях неподвижен като статуя. През рамото на Фела видях Деох, ухилен до уши на мястото си до вратата, в другия край на помещението.

Фела отстъпи назад, огледа ме критично, след това отново се приближи и поправи малко закопчаването на наметалото на гърдите ми.

— Отива ти — каза. — Цветът подчертава очите ти. Не че те имат нужда, де. Те са най-зеленото нещо, което виждам днес. Като късче от пролетта.

Докато Фела отстъпваше назад, за да се възхити на резултата от усилията си, видях една позната фигура да напуска „Еолиан“ през предната врата.

Беше Дена. Мярнах само за миг профила й, но го разпознах с такава сигурност, както познавах и собствените си длани.

Можех само да гадая какво е видяла и какви заключения си е извадила.

Първият ми импулс беше да се хвърля след нея към вратата. Да й обясня защо не бях на срещата ни преди два дни. Да й кажа, че съжалявам. Да й обясня, че жената, чиито ръце видя около мен, просто ми бе направила подарък и нищо повече.

Фела приглади плаща около раменете ми и ме погледна с очите си, в които само допреди миг блестяха сълзи.

— Точно по мярка ми е — казах аз, хванах плата между пръстите си и го заметнах встрани. — Много по-хубаво е, отколкото заслужавам, и не е било нужно да го купуваш, но ти благодаря.

— Исках да ти покажа колко ценя онова, което стори. — Тя се пресегна и пак ме докосна по ръката. — Наистина не е кой знае какво. Ако мога някога да направя каквото и да е за теб, каквато и да е услуга, трябва само да се отбиеш… — Тя спря и ме погледни озадачено. — Добре ли се чувстваш?

Хвърлих поглед към вратата зад гърба й. Дена вече можеше да е навсякъде. Никога нямаше да успея да я настигна.

— Добре съм — излъгах аз.

* * *

Фела ме почерпи напитка и известно време бъбрихме за дреболии. С изненада научих, че през последните няколко месеца беше работила с Елодин. Беше правила няколко скулптури за него и в замяна той от време на време се бе опитвал да я научи на някои неща. Тя вдигна уморено очи нагоре. Будел я посред нощ и я водел в една изоставена кариера на север от града. Слагал влажна глина в обувките и я карал цял ден да върви така. Той дори… Тя се изчерви, поклати глава и прекъсна разказа си. Бях любопитен какво се бе случило, но не исках да я карам да се чувства неудобно и не настоях да ми разкаже повече. После и двамата се съгласихме, че Елодин си е почти луд.

През цялото време седях с лице към вратата със слабата надежда, че Дена може би ще се върне и аз ще мога да й обясни каква е истината.

Накрая Фела се отправи обратно към Университета за часовете по абстрактна математика. Аз останах в „Еолиан“ с ръка върху чашата си и се опитвах да измисля как да оправя нещата между мен и Дена.

Искаше ми се да се отдам на едно добро, сълзливо пиянство, но не можех да си го позволя, така че докато слънцето залязваше, се отправих с бавно куцукане по пътя обратно към другата страна на реката.

* * *

Едва когато се готвех за една от редовните си разходки по покривите на Мейнс, осъзнах значението на нещо, което Килвин ми беше казал. Ако по-голямата част от костения катран беше изтекла през решетките…

Аури. Тя живееше в тунелите под Университета. Втурнах се към Медика, като бързах толкова, колкото ми позволяваха уморените ми подбити крака. Почти бях стигнал, когато ми се усмихна късметът и забелязах Мола, която пресичаше двора. Извиках и размахах ръка, за да привлека вниманието й.

Мола ме изгледа с подозрение, докато се приближавах към нея.

— Нали няма да ми правиш серенада?

Несъзнателно наместих лютнята на гърба си и поклатих глава.

— Имам нужда от услуга — казах аз. — Имам приятел, който може би е ранен.

Тя уморено въздъхна.

— Би трябвало да…

— Не мога да отида в Медика за помощ. — В гласа ми прозвуча загриженост. — Моля те, Мола! Обещавам, че ще отнеме не повече от час, но сега трябва да тръгваме. Страхувам се, че вече може да сме закъснели.

Нещо в тона ми я убеди.

— Какво се е случило с приятеля ти?

— Може би изгаряния, може би киселина и дим. Както при хората, които попаднаха във вчерашния пожар в Рибарника. А може да е и по-лошо.

— Ще взема чантата от стаята си. — Мола вече беше тръгнала.

— Ще изчакам тук, ако нямаш против — седнах на близката пейка. — Иначе само ще те забавя.

Седях и се опитвах да не обръщам внимание на различните си изгаряния и натъртвания, когато Мола се върна и аз я поведох към югозападната част на Мейнс, където се издигаха три декоративни комина.

— Можем да ги използваме, за да стигнем до покрива — посочих ги аз.

Тя ме изгледа с любопитство, но, изглежда, реши за момента да се въздържи от задаването на въпроси.

Бавно се заизкачвах нагоре по комина, като се възползвах от стърчащите парчета камък, за да поставям на тях ръцете и краката си. Това беше един от най-лесните начини да се стигне до покрива на Мейнс. Бях го избрал, защото донякъде не бях сигурен какви са уменията на Мола да се катери, а донякъде, защото моите собствени наранявания далеч не ми помагаха да се чувствам като атлет.

Мола се присъедини към мен на покрива. Тя все още носени тъмната си униформа от Медика, но върху нея беше сложила и сивия плащ, взет от стаята й.

Тръгнах по заобиколен път, така че да останем върху по-безопасните части от Мейнс. Нощта беше безоблачна и сребърната луна осветяваше пътя ни.

— Ако не те познавах — каза Мола, докато заобикаляхме един висок тухлен комин, — щях да помисля, че ме подмамваш тук с някакви по-нечисти намерения.

— Какво те кара да мислиш, че не е така — попитах я лекомислено аз.

— Не ми приличаш на такъв човек. Освен това едва ходиш. Ако опиташ нещо, ще те бутна от покрива.