Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Животът на член на трупа беше свързан до голяма степен с умението да бъдеш дипломатичен. Същото се отнасяше и за общуването с хора, които имаха титла и високо обществено положение.

— Такъв е етикетът, милорд — отвърнах неохотно аз.

— Пикал съм му на етикета — сприхаво отсече Трепе. — Етикетът е система от правила, които хората използват, за да могат публично да се държат грубо един с друг. Аз съм роден първо като Денаис, после като Трепе и чак най-накрая като граф. — Той ме погледна умолително. — Не може ли да ме наричаш просто Ден?

Поколебах се.

— Поне тук — примоли се той. — Когато някой тук ме титулува, това ме кара да се чувствам като бурен в цветна леха.

— Ако това те прави щастлив, Ден — отстъпих аз.

Той се изчерви, сякаш бях изрекъл някакво ласкателство за него.

— Тогава разкажи ми малко за себе си. Къде живееш?

— От другата страна на реката — уклончиво отвърнах аз.

Леглата в Мюз не бяха кой знае колко лъскаво място за живеене, с което да се хвалиш. Когато Трепе ме погледна озадачено, аз продължих:

— Посещавам Университета.

— Университета ли? — попита ме той, искрено учуден. — Да не би там вече да преподават музика?

Почти се разсмях при тази мисъл.

— Не, не. Аз съм в Арканум.

Веднага съжалих за думите си. Той се облегна назад и ме погледна неловко.

— Ти си магьосник?

— О, не — казах небрежно аз, — просто изучавам граматика, математика… Избрах два от най-невинните си предмети, за които успях да се сетя, и той като че ли се поуспокои малко.

— Предполагам, че реших, че си… — Той не довърши и поклати глава. — Защо учиш там?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Хм… Винаги съм мечтал да уча там. Има толкова много неща за научаване.

— Но ти нямаш нужда от това. Имам предвид… — Той търсеше подходящите думи. — Начинът, по който свириш. Сигурен съм, че твоят покровител те окуражава да се съсредоточиш върху музиката…

— Нямам покровител, Ден — казах с плаха усмивка. — Не че имам нещо против идеята за това.

Реакцията му не беше каквато очаквах.

— Проклетият ми лош късмет. — Той силно плесна с ръка по масата. — Мислех, че някой прекалено скромен покровител те пази в тайна. — Удари с юмрук по масата. — Трижди проклет да съм.

Накрая възстанови донякъде хладнокръвието си и вдигна поглед към мен.

— Съжалявам. Просто… — Направи обезсърчен жест и въздъхна. Чувал ли си какво казват: „С една жена си щастлив, с две си уморен…“

— „… три започват да се мразят една друга…“

— „… четири вече мразят теб“ — довърши Трепе. — Е, същото нещо е дважди по-вярно за покровителите и техните музиканти. Току-що взех своя трети — мизерстващ флейтист. — Той въздъхна и поклати глава. — Те се дърлят като котки в чувал, обезпокоени, че не получават достатъчно внимание. Само ако знаех, че ще се появиш, щях да изчакам.

— Ласкаеш ме, Ден.

— Бих се изритал в задника, ако можех. Това бих направил. — Той въздъхна с виновен вид. — Не е честно. Сефран е добър в онова, което прави. Всички те са добри музиканти и се държат прекалено покровителствено с мен. Точно като истински съпруги. — Той ме погледна извинително. — Ако се опитам да включа и теб, ще настане същински ад. Вече се наложи да излъжа за малкия подарък, който ти дадох миналата нощ.

— Тогава може би ще бъда твоята любовница? — ухилих се аз.

— Дай да не отиваме твърде далеч с тая аналогия — ухили се той в отговор. — По-добре вместо това да стана твой сватовник. Ще ти помогна да си намериш подходящ покровител. Познавам всеки човек с благородна кръв и пари на осемдесет километра околовръст, така че това не би трябвало да е толкова трудно.

— Това наистина би ми помогнало много — отвърнах искрено аз. — Социалните кръгове от тази страна на реката са загадка за мен. — Внезапно ми мина една мисъл. — Като стана дума за това, снощи срещнах една млада дама и не успях да науча много за нея. Ако познаваш града… — Не довърших и го погледнах с надежда.

— Аха, разбирам. — Той ме погледна многозначително.

— Не, не, не — запротестирах аз. — Тя беше момичето, което пя с мен. Моята Алоин. Надявах се да я намеря, за да й изкажа почитанията си.

Трепе ме погледна, сякаш много не ми вярваше, но не искаше да го прави на въпрос.

— Добре, как се казва?

— Диана. — Трепе ме погледна в очакване на повече информация и аз продължих: — Това е всичко, което знам.

— Как изглежда? — изсумтя той. — Ако ти е по-лесно, ми го изпей.

Усетих как страните ми започнаха да се изчервяват.

— Тя е с черна коса, някъде дотук — показах с ръка малко под раменете си, — млада, с хубава кожа. — Трепе продължаваше да ме гледа очаквателно и аз добавих. — Красива.

— Разбирам — унесено рече той и потри устата си. — Тя спечелила ли е сребърните свирки?

— Не знам. Може би.

— В града ли живее?

Тъй като нямах никаква представа, отново свих рамене, като се чувствах все по-глупаво.

— Ще трябва да ми кажеш повече от това — засмя се Трепе и погледна зад гърба ми. — Чакай, ето го Деох. Ако някой може забележи някое момиче, това е той. — Той вдигна ръка. — Деох!

— Наистина не е чак толкова важно — побързах да кажа аз, но Трепе не ми обърна внимание и помаха на широкоплещестия мъж да дойде на масата ни.

Деох се приближи и се подпря на масата.

— Какво мога да сторя за вас?

— Нашият млад певец се нуждае от малко информация за една млада дама, с която се е запознал миналата нощ.

— Не мога да кажа, че съм изненадан, снощи имаше цял куп очарователни дами. Една или две питаха за теб. — Той ми смигна. — Коя хвана окото ти?

— Не става дума за това — протестирах аз. — Тя беше тази, която пя с мен миналата нощ. Имаше очарователен глас и се надянах да попеем заедно.

— Знам за коя песен става дума. — Той ми се усмихна широко и многозначително.

Усетих, че отново силно се изчервявам, и започнах отново да протестирам.

— О, успокой се. Ще си държа езика зад зъбите. Дори няма да кажа на Станчион, което би означавало все едно да го разкажа на целия град. Когато удари някоя чаша, той клюкарства като ученичка — Той ме погледна очаквателно.

— Тя беше стройна, с дълбоки очи с цвят на кафе — казах аз още преди да съм обмислил как биха прозвучали думите ми и преди Трепе или Деох да са успели да си направят някоя шега, побързах да добавя: — Името й е Диана.

— Ах — бавно кимна Деох и усмивката му стана малко кисела. — Предполагам, че трябваше да се досетя.

— Тук ли живее? — попита го Трепе. — Не мисля, че я познавам.

— Щеше да я запомниш, ако я познаваше — отвърна Деох. — Но не, не мисля, че е тукашна. Виждам я от време на време. Тя пътува, идва и си отива. — Той се почеса по тила и ми се усмихна загрижено. — Не знам къде можеш да я намериш. Внимавай, момче, тази може да открадне сърцето ти. Мъжете падат в краката на жените като нея както житото под сърпа.

Свих рамене, сякаш такива мисли изобщо не ми бяха минавали през ума, и бях доволен, когато Трепе смени темата с някаква клюка за един от местните членове на съвета. Посмях се, докато те се препираха дали е истина или не и чашата ми се изпразни, след това се сбогувах и си тръгнах.

* * *

Половин час по-късно стоях на стълбите пред вратата на Деви и се опитвах да не обръщам внимание на гранивата воня от месарския магазин отдолу.

За трети път преброих парите си и премислих възможностите, с които разполагах. Можех да изплатя целия си дълг и пак да успея да си платя таксата за обучение, но така щях да остана без пукната пара. Имах и други дългове за уреждане и колкото и да ми се искаше да се измъкна от ръцете на Деви, мисълта да започна семестъра без никакви пари в джоба си не ми се нравеше.

Вратата внезапно се отвори и ме стресна. Лицето на Деви надникна подозрително през тесния процеп, след това, когато ме разпозна, то се проясни и на него се появи усмивка.

— Защо се криеш? — попита ме тя. — Обикновено порядъчните хора чукат.

Тя широко отвори вратата, за да ме пусне да вляза.

— Тъкмо обмислях какво да правя — казах аз, докато тя залостваше вратата зад мен.

Стаята беше горе-долу същата, както си я спомнях, с изключение, че сега миришеше на канела, а не на лавандула.

— Надявам се, че няма да те затрудня, ако този семестър ти платя само лихвата?

— Никак — благосклонно отвърна тя. — Предпочитам да считам това за инвестиция от моя страна. — Тя ми махна да седна на един стол. — Освен това така ще мога пак да те видя. Ще се изненадаш колко малко посетители имам.

— Вероятно е по-скоро заради мястото, а не заради твоята компания — казах аз.

— Знам — набърчи нос тя. — В началото се установих тук, защото беше евтино. Сега се чувствам задължена да остана, защото клиентите ми ме търсят на това място.

Сложих два таланта върху бюрото и ги плъзнах към нея.

— Имаш ли против да ти задам един въпрос?

— Да не е неудобен? — погледна ме тя с дяволито вълнение.