Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа - Георги Христов

Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия

Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа

Георги Методиев Христов

© Георги Методиев Христов, 2017

ISBN 978-5-4483-6827-1

Создано в интеллектуальной издательской системе Ridero

Abstract

Figures of horror in the South Slavic expressionist poetry

The text examines the appearance and function of horror figures in representative texts in the south Slavic expressionist discourse, within the poetry appearances of Miroslav Krleža («Pjesme» – I, II and III), Miloš Crnjanski («Lyrics of Ithaca» – «Vidovdanske Pesme») and Geo Milev («Hell», «September», and «The Cruel Ring»). By interpretations of the current period philosophical and psychological views, by the vision of Sartre’s Existentialism and mostly by the social-psychological theory of the Symbolic Interactionism of George Herbert Mead and Herbert Blumer, this is viewed by the situational symbolism of the socio-cultural model the creation, interpretative assumptions and constructed meanings in the texts of the characteristic figures and metaphors of horror. The monitoring is mainly in the communication context, and as a manifestation of the specific expression of Avant-garde art as a state of mind, a typology of thinking and way of aesthetic assimilation of the world. The sign relations of the lexical items are tracked by the three consciousnesses formulated by Roland Barthes (symbolic, paradigmatic and syntagmatic) and is summarized in terms of its regional literal representation, as well as in a European cultural context. Attention is drawn to the relations and the duality of forms metaphorical dual process, as well as in the syntax (characterizing the express) proportions, which appear to be representative of the overall poetics of Expressionism.

Autor: Georgi Hristov – MA, MSc

Съдържание

Увод.

І. Европейският авангард и южнославянските литератури.

1. Авангардизмът: жест, комуникация, диалог и символна

интерпретация.

2. Експресионизмът в южнославянските литератури. Литературно-естетически програми.

ІІ. Субектът в ситуация на застрашеност. Темата за войната.

ІII. Фигури на ужаса в авангардната поезия на Мирослав Кърлежа, Милош Църнянски и Гео Милев.

Заключение.

Използвана литература.

Приложения.

Увод

Разглеждайки взаимодействието на югоизточно-европейските култури с Европа в исторически план Лилия Кирова определя спецификата на тези култури като «разнородн (и), до голяма степен затворен (и), притежаващ (и) определени социално-исторически и географско-психологически дадености, често облъхнат (и) от усещането за екзистенциална застрашеност» (Кирова 1999). Предвид историческите условия, в които се случва всяка национална култура в региона, твърдението точно определя българската, сръбската и отчасти хърватската литература до началото на ХХ век. Но Преодоляването на тази затвореност започва през периода на модернизма и особено ярко се проявява в литературата на авангарда. Авангардът и в европейски, и в южнославянски контекст се случва в една сложна обществено-историческа обстановка и е резултат от кризата на културата в общоевропейски план. Както посочва Александър Флакер авангардът е понятие, под което са подреждат художествени явления с хетерогенни поетики. Авангардните течения и школи в южнославянски контекст представят основните европейски направления през втората декада на ХХ век, но притежават и известни национални специфики. Най-репрезентативните течения – хърватският експресионизъм и сръбският сюрреализъм съществуват цяло десетилетие и впоследствие оказват влияние върху литературните процеси в по-късни периоди. Авангардната поетика, наречена от Флакер «поетика на оспорването»1 има амбицията да създаде нов художествен дискурс, свързан с идеята за прогреса. Деконструкцията на миналото/традицията в литературните текстове се проявява в ориентация към експериментални художествени стратегии. Предмет на оспорване е «етиката, функцията на литературата… идеалите, обществената функция на литературата, жанровата структура» (Sorel 2009: 13). Но номинирането на тази поетика като поетика на Новото реално дублира и предходната литературна традиция, която също заявява своята поетика в края на ХІХ и началото на ХХ век като нова. Реално авангардните автори в южнославянските литератури през 1916—1933 г. се лутат между експеримента и традицията. Литературата на модернизма се оказва основата, на която се гради експерименталния художествен свят. Силно влияние върху развитието на авангардната литература оказват идеологиите, политическата обстановка и преживяната световна война. Работата има за цел да очертае аналогиите в литературните процеси и в поетическите практики, разглеждайки в сравнителен план емблематични текстове на южнославянски автори като Кърлежа, Гео Милев и Църнянски. Сравнителният анализ на литературните явления се основава както на литературно-историческия подход, така и на конкретното изследване на появата, вариантността и функционирането на определени поетически фигури, свързани с поетическата експликация на усещането на ужас, застрашеност и несигурност на човека в междувоенния период.

Анализът ще се фокусира и върху представителни манифестни и програмни текстове на различните групи и течения на южнославянския авангард, като акцентът се поставя върху експресионизма с оглед на избраните художествени явления и автори. Друга отправна точка на изследването теорията за символичния интеракционизъм («Symbolic Interactionism»), чиито представители включват процеса на символна интерпретация и личностно формиране на значения между стимула и реакцията. Професорът по философия Джордж Хърбърт Мийд и неговият последовател и създател на «чикагската школа», социо-психологът Хърбърт Блумер разглеждат способността на човека, да подхожда към себе си като към обект и изтъкват «символното обкръжение», в което се реализира личностното човешко съществуване. Вниманието им е насочено към «символната комуникация», т.е. към осъществявнето на общуване с помощта на символи и в постоянен процес на формиране на значения. Разглеждайки поетичните изяви на експресионизма под този ъгъл, историческата социално – културна среда може да се тълкува като създател на ситуации и оттам – на символи за индивида, който ги интерпретира, конструирайки съответни значения. Творбите по този път, се превръщат в изява на личностната интерпретация, в индивидуална реакция и форма на комуникационна активност. Човешкото общество, според виждането на Мийд и Блумер, се състои от отделни, действащи индивиди, притежаващи «личностно Аз» («self»), напълно различно от егото при Фройд. Всяко индивидуално действие е активна личностна конструкция, постигната чрез процес на формиране на значения, а груповото действие се постига от изравняването на отделните индивидуални интерпретации и реакции, взети под внимание от индивида. По този начин, човекът не реагира пряко на културната и социална структура, а само на създадените от нея ситуации, които забелязва, оценява и интерпретира напълно индивидуално. Структурата на този подход е приложима за общата изразност на експресионистичната поетика, особено при разглеждането на формираните характерни образни фигури и знакови отношения.

Обект на изследване ще бъдат и фигурите, разбирани като тропи фигури според посоченото от Пол Рикьор разграничение (Рикьор 1994)2. Идеята за метафората като основна фигура, която интерпретира, т.е. създава нова семантика в пределите на даден езиков контекст (респ. Културен) се застъпва от херменевтичния дискурс. Според Рикьор формирането на нейната семантика се осъществява чрез интерпретационната интеракция на дометафоричните семантики, като едновременно между двата субекта съществуват отношения на аналогия и различие. Именно тази особеност на метафората изтъква Рикьор- тя е пример за вътрешния конфликт между тъждество и различие и открива семантично поле за обединение на различията. Идеята за метафората/фигурата като преносител на контексти е застъпена сред много изследователи на фигурите. Основния смисъл в идеята на Рикьор за живата метафора е осъзнаването й като процес, като инициатор на безкрайни редове семантични интерпретации и реинтерпретации, случващи се в езика, културата, а съответно и в мисълта. В «Живата метафора» той коментира теоретичната постановка на Пиер Фонтание и визира спецификата на тропите фигури, които за разлика от екстензивния троп, пораждащ смисъл от втора степен и целящ да изрази една идея, представят две идеи, със «замисъл и то едната под образа на другата или до другата» (Рикьор 1994:89)». Според Рикьор цялата теория на тропите и фигурите се изгражда върху примата на думата, но тъй като зависимостта на тропа от думата е очевидна, акцентът се поставя върху фигурата. Авторът отбелязва, че именно «думата пази семантичния потенциал, образуван от тези контекстуални стойности, утаени в нейното семантично ядро; това, което тя внася във фразата е смисловия потенциал» (пак там). Посочвайки множествената идентичност на думата, Рикьор акцентира върху връзката дума-фраза, респективно дискурс, което още веднъж подчертава мисленето на фигурата като метафора (разбирана от автора като семантична иновация).3